time

Сряда? Неделя? Понеделник, вторник, петък, някакъв ден от някаква седмица от някакъв месец, години, дни, часове, минути... Безвремие. Някакъв край.

author: ilina

focus on the SOUND

i like it

words

И ако мълча
то не е защото
думите

a deep black nothing

Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
на нощите, прекарани без сън.

от Атанас Далчев

collide/collapse

for a fleeting ten seconds of time

We held hands just once. She was leading me somewhere and grabbed my hand as if to say, This way--hurry up. Our hands were clasped together ten seconds at most, but to me it felt more like thirty minutes. When she let go of my hand, I was suddenly lost. It was all very natural, the way she took my hand, but I knew she'd been dying to do so.

The feel of her hand has never left me. It was different from any other hand I'd ever held, different from any touch I've ever known. It was merely the small, warm hand of a twelve-year-old girl, yet those five fingers and that palm were like a display case crammed full of everything I wanted to know--and everything I had to know. By taking my hand, she showed me what these things were. That within the real world, a place like this existed. In the space of those ten seconds I became a tiny bird, fluttering into the air, the wind rushing by. From high in the sky I could see a scene far away. It was so far off I couldn't make it out clearly, yet something was there, and I knew that someday I would travel to that place. This revelation made me catch my breath and made my chest tremble.

I returned home, and sitting at my desk, I gazed for a long time at the fingers Shimamoto had clasped. I was ecstatic that she'd held my hand. Her gentle touch warmed my heart for days. At the same time it confused me, made me perplexed, even sad in a way. How could I possibly come to terms with that warmth?


South of the Border, West of the Sun (1998)/ Haruki Murakami

that is what you are

_______________________________

Ти си. това си. Ти си. Това.
Празнееща, черна, празна причина.
_______________________________

Wozzeck и Чугра - "Бергология"

no sound but the wind

haiku time

a man, just one -
also a fly, just one -
in the huge drawing room.

slowly

nuit blanche

Nuit Blanche from Spy Films on Vimeo.

inisignificance

you see yourself converting
the rolling ball back into a simple dot
______________________________

if quiet, the reward
you won't be measured anymore

haiku time

beneath the ice
the waterfall
still falling

elektro all stars

in this stupor

all depends on

hack your brain the legal way

The Ganzfeld effect (from German “total field”) is a phenomenon of visual perception caused by staring at an undifferentiated and uniform field of color. The effect is described as the loss of vision as the brain cuts off the unchanging signal from the eyes. The result is "seeing black", i.e. apparent blindness.

In the 1930's, research by psychologist Wolfgang Metzger established that when people gazed into a featureless field of vision they consistently hallucinated and their electroencephalograms changed.

The Ganzfeld effect has been reported since ancient times. The adepts of Pythagoras retreated to pitch black caves to receive wisdom through their visions, known as the prisoner's cinemas. Miners trapped by accidents in mines frequently reported hallucinations, visions and seeing ghosts when they were in the pitch dark for days. Arctic explorers seeing nothing but featureless landscape of white snow for a long time also reported hallucinations and an altered state of mind.

The Ganzfeld effect is the result of the brain amplifying neutral noise in order to look for the missing visual signals. The noise is interpreted in the higher visual cortex, and gives rise to hallucinations. This is similar to dream production because of the brain's state of sensory deprivaton during sleep.

You can experience an altered state of mind and hallucination without drugs by simply depriving your body of sensory input. Wearing a sleeping mask or sitting in a dark room puts the brain to sleep. The brain needs to stay awake and with minimal sensory input to induce hallucination. Looking at a featureless white field with no cues for depth, shape or distance keeps the brain alert and looking for information. When no information is present, the brain start amplifying the senses, until the neural noise is confused as real sensory information. Dreams are produced in a similar manner.

running back into the time

just Ina

Ина Григорова - завръщане в себе си
От Стефан Иванов, 16 октомври 2008, Капитал Light

Ървин Уелш я нарече богиня и тя е наистина култова. Тя е безспорният женски автор от най-добрите години на списание "Егоист". Тя е една от първите водещи на телевизия ММ.Водила е и предаването 1002 нощи по Канал 1 (103 предавания). Тя е автор на текстове на поп хитове на Стенли, Ирина Флорин и "Антибиотика". Точно преди 10 години излезе "100-те часа на денонощието", втората й стихосбирка. Като Ина Григорова обаче няма втора.

Как се озова в Америка?
Поканиха ме нa eдна от известните им писателски програми, Вонегът им е бил патрон. Подадох си документите, одобриха ме и в края на тези четири месеца имах още месец виза и отидох в Ню Йорк. Там срещнах един мъж, с който прекарахме невероятен месец заедно, без въобще да знам кой е. Много вътрешно ни дойде и на двамата. Зa един месец ми направи невероятно пътешествие - Калифорния, планините, морето, Лас Вегас, як филм. После си заминах в София и той не можеше да го понесе. Обаждаше ми се и накрая дойде до Гърция да ме види, защото не исках в края на зимата да идва тук, каквито сме през март, озверели от свръхдоза сол и недостиг на витамини. В Англия и Холандия се видяхме два-три пъти. После ми купи билет, отидох да го видя за един фестивал в Невада, където се събират 50 хиляди човека да тренират за второто пришествие в пустинята. Стана лудница и така повече не се прибрах. Аз появяването на мъжа си го бях нарисувала с невидимите боички.

А за романа, просто ми се правеше нещо трудно, пишеше ми се нещо дълго, но непрекъснато изпадах в самоповтаряне след всичките тези години в "Егоист". Единственият начин да напиша нещо дълго беше да е нещо, което не съм овладяла като форма, да обуя ботушите наопаки. И какво по-странно от това да смениш самия език. Та когато и мъжът се появи, то беше като по поръчка, "я, пробвай тая реплика, о, ставаш, вземам те във филма".

Кога започна да го пишеш този роман?
През цялото време в "Егоист" си водех списък с идеи, то всеки, естествено, си има заключено чекмедже в бюрото. Ама много се натрупаха към края. Освен това като малка четях доста руска фантастика. Баща ми имаше едни книги,всеки месец излизаха, на руски, a и на български каквото е излизало, Станислав Лем, всичките ги четях, и Любен Дилов.

Сегашната книга, която пиша, беше отначало в сегашно време, за човек от България, който отива в Америка и се почва състезание с изтичащата виза. Изследване на Америка през очите на българка и един вид приключение да си намериш не точно пространството, ами филма, както се казва - къде работи декорът, къде ти е ниско небето и къде са ти къси на лъжата краката. Абе, почна като разширена статия за моите приключения там и бавно се превърна във фантастика.

Упражнението с тази част, която е в сегашно време, беше да не си щадя героинята, да не я пазя от тъпи ходове и ниски топки. Да я направя антигерой и да не се страхувам, че читателят ще ме съди мен по нея - да се махне тоя журналистически навик на откровеното, първото лице. "Това не си ти, отпусни се." Дойде ми малко като изненада колко е трудно да направиш героинята си по-тъпа от себе си, без да е маниерно.

И така - запалих се по фрактали и особено по множеството на Манделброт - и постепенно втора нишка се появи в романа. Аз обичам на няколко нива да се води разговорът, да има повече смисли, да прозират различни форми и организации. Години прекарах да измислям и обзавеждам този бъдещ свят, май стана по-далечен, отколкото е прието във фантастиката. Голямо забавление беше. Минах през толкова финансови системи, езици и взаимоотношения. Уж пиша книга, а и направо си разигравах коня, изписала бях стотици страници описания, схеми и проекти, но стана много яко, ще видиш.

Третата нишка - миналото. Имам любим гръцки мит, за Орфей и Евридика. Винаги съм се чудела той, пичът, наистина ли е толкова тъп, че да се обърне. To това е якото, митовете са замислени като временни явления, патерици на съзнанието, докато истината еволюира. Та, с Орфей можеш да си го извъртиш това по всякакви начини. И че тя е искала да останe в Хадес и го е примамила да се обърне, и какво ли не. И това са трите пласта в книгата, минало, настояще и бъдеще.

Какво свързва тези три нишки?
Ще видиш. Якo е. Не ми се говори за нещо, което не съм завършила, а и може да се промени. Още повече че аз, когато опиша нещо добре, и ми се струва, че няма смисъл да го правя. Един вид начертан път, за какво да го извървявам. Хубаво е според мен да си опази човек тайнството от себе си. Не случайно психотерапията работи - ти, ако знаеш кошмарът как ти дърпа конците, и спира да те е страх. A и много е трудно да напишеш книга, която знаеш как свършва. Ако знам нещо как свършва, не мога никога да го започна.

Иначе нишката e в тези геометрии на отношенията, малко като кармична фантастика, как се допълват съдбите и пътищата в различни времеви пластове, как имащият на едно ниво е даващ на другото и свидетел на третото. Все още не съм направила напълно сплитането, а вече се изумявам как нещата се връзват. Сега, като редактирам, просто сякаш скачам от кон на кон, правя пируети и само свирвам от време на време, за да са в един и същ ритъм.

Ще издадеш ли книгата в България?
Естествено, когато излезе на английски, моментално ще я преведа.

Пишеш ли на български?
Не виждаш ли, че аз не мога да ти говоря на български. Не че не ми е интересно - просто не говоря и не мисля на български в момента, но това при мен бързо се променя. Ако се върна и поживея тук три месеца, пак ще пропиша на български, даже по-яко отпреди. Силно ми влияе средата. В момента българският е складиран в кашоните, трябва да окача снимките в апартамента на ума си, да извадя чашите и всичко ще тръгне. А той е супер прекрасен език. Каквито нюанси можем да различим, каква фина настройка на израза, това никъде го няма. Английският е като джобно ножче, по-бърз и удобен понякога, там можеш за нула време да сгънеш съществително в глагол и да скатаеш много отношения в малко срички. Но ако говорим за палитра на намеренията и дали правиш нещо на уж или само да пробваш, или насила, или без да се щадиш, или отвъд най-смелите очаквания, или в състезание с някого - това са неща, които на български се казват с по една представка и когато почнем да ги разместваме, от обичайното става яка поезия. А езикът определя съзнанието, така че такива сме майстори на сърдечния разбор, бавна работа е да се преведе такъв наслоен български. Но и английският си има сладости, той мен ме гори отдавна, "конят цвили под палатите да го обяздя". Яко става, то ще се чуе.

Какво четеш през последните няколко години?
Чета много научна фантастика, за да видя какво е измислено, светове, дали съществува, дали го има като морско ниво - да, това го знаем, не е нужно да измисляш дума за него. Последно четох Brazyl на Йън Макдоналд.

И в нея има три истории - минало, настояще, бъдеще, аз главно затова я четох.

Почва яко и са изпипани и вълшебни първите глави, наистина има нещо в началото, но по-нататък изветря, въобще не е литература, а занаят някакъв.

От фантастите на английски Самюъл Дилейни примерно пише наистина литература. Dhalgren е нещо прекрасно, лунатично, дърпат те едни странни посоки, ама не ти се бяга много. Освен това от жените, Урсула Ле Гуин и най-вече "Лявата ръка на мрака", как бавно почва и аха да се откажеш, но накрая колко си ги пазиш последните странички, четеш по двайсет на ден, да не свърши. Голям рев накрая му ударих, много яка жена Урсула.

Но ако фокусът не е върху машините, май се казва спекулативна литература, не точно фантастика. Cloud Atlas на Дейвид Мичъл много ми хареса. Добре изпипано, браво. The Аlgebraist на Йън Бенкс беше. Напоследък всъщност имам страх от дочитане, cигурно защото не си виждам края на моята и затова.

---

Кои все още са ти важните писатели?
Гибсън, "Невромантик", невероятна, до днес обичам да препрочитам. То сигурно е тъпо така все да ти цитират първата книга най-яка, ама да е жив и здрав. Вонегът, Хенри Милър, Буковски, Хемингуей са си завинаги, "Фиеста" ми е може би една от любимите книги. Проведох си и малък собствен университет по квантова физика междувременно. За мен квантовата физика е най-после науката на чудесата, нещата не са такива, каквито са, и всичките там принцип на неопределеността, множествените светове, това е най-после доказателството, че всичко се решава в главата ни, че нямаме оправдание да не ни е вълшебно. Теория на съзнанието ми е много интересна. Терънс Маккена, този извънземен с неговото неземно носово гласче, по едно време бях пристрастена.

Наскоро открих един човек - Джулиън Джейнс, книгата се казва The Origin of Consciousness in the Breakdown of the Bicameral Mind, теорията му е, че в зараждането на цивилизацията човекът e имал два центъра на съзнанието, ляв и десен, те още са толкова различни и ръководят различни функции. Според него най-ранните цивилизации са построени по команди на боговете - без самосъзнание - малко както днес човек кара кола или свири на пиано, всички хора са били малко нещо шизофреници и са им се включвали звукови халюцинации, заповеди от боговете на подсъзнанието, което така или иначе знае по-добре, но понякога превърта, един вид, "тук напали огън, тук построй крепост, тук избий племето с късите брадви, че май първи са се сетили". Той вади яки примери от "Илиада" и как там няма думи за мисловни процеси или за памет и т.н., всичко се извършва по заповед на боговете и едни такива телесни бури се разразяват, когато има гняв, омраза или страх, описани с органи в тялото, не с чувства. Той много хубаво го обяснява, аз сега само ще го изложа. Яко трещи този човек. Мозъкът е пластично нещо, мислите ни непрекъснато играят монополи в него и е важно кои мисли къде са си построили хотел и кои квадратчета ползваш най-много.

Имаш ли си блог?
Не, защото съм неорганизирана и защото това, което ще ми отнеме да влагам в него, ще бъде ежедневната ми доза дисциплина, за да си допиша главата от романа за деня. Не съм мислила докъде ще доведе цивилизацията този феномен, но ме забавлява, някои хора са много добри да кажат накратко и директно това, което имат предвид. Аз съм по-бавно развиваща се, обичам дълго да си мисля, да си поправям изказа. Обичам да премахна няколко пласта, читателят да прескача локви, да строи мостове, да опъва платна на платноходката на въображението си и да не е толкова ясно. По-добра съм в по-бавните неща, но се забавлявам, като чета хора, които умеят и другото.

Как живееш в Америка, освен че пишеш?
Фантастично се чувствам. Мъжът ми е известен музикант и пътуваме много, вече съм била във всичките петдесет щата, като имай предвид, че средният американец е бил в два-три до пет най-много. През фестивалния сезон сме всеки уикенд сред море от нахилени хора, които си разливат бира в сандалите. Но аз си имам пещера на колела там, щото аз съм малко странна, обичам да мога да се скрия и никой да не ми говори и да мога да гледам в една точка, докато ми се изясни някое правило или докато избистря как точките от Манделброт прескачат от четна в нечетна ротация, кой параметър трябва да размърдаш, за да стане и как това се връзва с машината на времето в собствената ми глава. А и аз не пия, така че пиещите весели хора ми идват в повече понякога.

Иначе къщата ми е в каньон, където Скалистите планини се срещат с прерията. Там е "Дивото зове". Мечки ми обръщат кофите с боклук, осветявам ги с фенер на метър от мен, но те си ядат, въобще не се притесняват, а при най-малък допир до стъкло и бягат като зайчета. Но наредбата да ги плашим и да не ги храним е разлепена навсякъде, това е за да не станат нагли. Знаеш каква тежка задача е да изплашиш проскубано мече, дето не знаеш майка му жива ли е, то дали ще оцелее. Така се калява американският дух, с тия наредби. Има и диви пуми наоколо, не можеш да пускаш котката навън през нощта, че ги хрускат като меки пуканки, пощата цялата е в котешки некролози, а мъжът ми наскоро едва не стъпи на гърмяща змия и се върна разтреперан. Абе, лудница, а скункс ни живее под бараката за инструменти и като мине, все си си мисля, че някой е запалил трева, от тая най-силната sour diesel й викат тук, тя точно на скункс мирише. Колко странно нещо е асоциацията, повечето хора там я мразят миризмата на това животно, но ако си пушач, като мине животинката и такъв се умиляваш.

Мислиш ли да се върнеш тук?
Не знам, засега не го предвиждам. Иска ми се догодина да дойда за повече време и да открия къде са базовите лагери, да чуя мислите и разговорите нa България. Сега, като съм тук, искам да отида на морето, палатки, огньове, да намеря някакви интересни събирания, хора и места. Винаги са ме привличали тези кръгчета, в които се коват лафове, измисля се език или просто живота го живеят сякаш не е нещо за омръзване. Все едно току-що са я населили тази планета и още им е интересно как водата тече нагоре и бута цветовете да се отворят. Изследователи на забързаното дишане, мореплаватели с вътрешно горене, това искам да направя, ще обикалям стари и нови места, плажове край Созопол, села в Родопите, да гледам старите и младите хора. Абе, липсват ми разнообразието и многото смисли и измерения, които ги има тук. В Америка почти всичко е такова, каквото го виждаш. Скъсват се от работа там и още в училище ги учат как да са щастливи, обаче ми липсват няколко пласта вътрешна борба.

Филмите и музиката винаги са били част от живота ти. Какво гледаш и слушаш?
"Блейд рънър", "Матрицата" естествено си е вечна, "Градът на изгубените деца" открих наскоро. Всичко с Леонардо ди Каприо, той е достоен гражданин на света, всичко с Ед Нортън, на Райън Гослинг много се кефя, канадец, който играе, като да ти стане неудобно, че си му нахлул в живота, супер лек и естествен. На Атанас Атанасов ми напомня, как обичах да ходя и да го гледам как се колебае, нищо не му беше гарантирано, даже Шекспир. По-известният филм за илюзионистите, "Престиж", те нали два излязоха едновременно, та той ме изкефи, и по-неизвестният нов филм за Капоти, Infamous, невероятен. Иван Иванов ми е любим от българските актьори, с очите и грапавия глас.

За музиката, Shpongle - Tales of the Inexpresable, Juno Reactor - Shango, Infinity Project - стар, ама актуален транс, също Chromeo, яки нови деца, иначе от диджеите можеш ли вече да ги преброиш. Има едно радио Groove Salad, бавна електроника, това ми е на главата по цял ден. И напоследък слушам тишина. И мъркането на огромен дванайсеткилограмов котарак с египетски грим и тигрови шарки. Абсолютен човек, събуждам се, а той надвесен над мен и ме гледа в очите, все едно цяла нощ е бдял над мен и ми е шепнал.

По-малко си падам по тези, която има думи и текстове, че ме разсейват като пиша.

Flaming Lips, макар че те имат текстове, Yoshimi, ако чуеш, пичът пее за момиче, което ще го спасява от роботите, и затова той я увещава да си пие витамините. Невероятни мелодии имат - поставям ги до "Флойд" и "Бийтълс".

И "Алилуя" на Джеф Бъкли, тя не е религиозна песен, но не и антирелигиозна, въпреки че е студена и счупена алилуя, все пак е алилуя, вик на благодарност. Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата. Ама наистина май ни е страх да не ни стане хубаво, че после трудно се отвиква. Ми няма да отвикваме, бе. Това ми е на мен решението.

Нещо, което не съм те питал?
Една ръждясала табела видях веднъж, яд ме е, че не я снимах, на телена ограда в планината, и една от думите беше изчегъртана и металът отдолу ръждясал. На тая табела пишеше Open Space е един от вариантите на стопанисване на държавна земя в Щатите, със свои закони. Та табелата се превежда нещо като: "Навлизане в отворена зона: преминаващият носи отговорност за ********* на правилата". Най-вероятно преди е пишело, че моя отговорност е да ПОЗНАВАМ правилата, но в моя филм винаги си го пускам да пише, че е моя отговорност да СЪЗДАВАМ тези правила.

Това искам да кажа: животът според мен е минаване през различни нива на една жива игра. На едно ниво наистина се борим, без даже да знаем какви са точно правилата. На следващото вече ги знаем и е по-лесно, но пак се кривим да ги спазваме. Със съзнателното играене в нас се развива един такъв орган на справедливост и общение и колкото повече го използваме, толкова повече заяква.

И когато този орган откърнее и почне яко да работи, той моментално ни изнася на някакво ново ниво - както на влечугите люспите са еволюирали в пера - и тогава вече играта оживява. И ти си отговорен да измисляш правилата, защото Вселената ти вярва и ти й вярваш и не се налага да се застраховаш с дребни манипулации. Отпускането в този кръговрат на доверие ти изключва не само правото, а и желанието да манипулираш Вселената за дребни услуги и собствена изгода. Просто няма нужда. Изведнъж ти си част от всичко друго и няма как да ги минеш, без да се минеш. "На върха има място само за всички." Просто играта е така измислена - това теоретици на игрите са го доказали отдавна - всички печелят повече, ако всеки помага на другите, а не ако се състезава. И почнем ли да правим всичко с идеята, че се включваме на вълната на обединеното съзнание, почват да ни се случват яки неща на ниво, на което преди дори не сме имали сетиво да им се зарадваме, толкова як става филмът. В това толкова съм се убедила, че няма нужда даже да го вярвам. Просто го знам. И то на всички ще става все по-ясно. Това е.

Фотограф: Цветелина Ангелова

Фотограф: Цветелина Ангелова

will we find our eyes again?

that's why

Странна е нуждата на човек да се изразява. Все едно хората, с които си говориш, без значение кой над теб, кой под теб, как е около теб - все едно те не са достатъчни!

Но отчасти е истина, че при всяко общуване човек показва само част от себе си, не презентира “цялото” а само това, което си мисли, че този към когото изпраща съобщение има нужда да получи.

Има нужда май се отнася повече до това, какво ние се нуждаем да предадем.

Затова и аз имам нужда да предавам някакви съобщение.

author: tumblr

*

________________________

Standing beside you,
I took an oath
To make your life simpler
By complicating mine and what I always thought
Would happen did:
I was lifted up in joy.

David Ignatow, 1914 - 1997
A New York Poet
________________________

faster:faster:faster

ephemeral

Това ще остане от
мен:

кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи

и
сърцето ми в ръцете ти


"Американски тетрадки" П.Г.Кънев

haiku time

abandoned store --
large sign reading
WE NEVER CLOSE

the elephant never vanishes

On seeing the 100% perfect girl one beautiful April morning
By Haruki Murakami

One beautiful April morning, on a narrow side street in Tokyo's fashionable Harujuku neighborhood, I walked past the 100% perfect girl.

Tell you the truth, she's not that good-looking. She doesn't stand out in any way. Her clothes are nothing special. The back of her hair is still bent out of shape from sleep. She isn't young, either - must be near thirty, not even close to a "girl," properly speaking. But still, I know from fifty yards away: She's the 100% perfect girl for me. The moment I see her, there's a rumbling in my chest, and my mouth is as dry as a desert.

Maybe you have your own particular favorite type of girl - one with slim ankles, say, or big eyes, or graceful fingers, or you're drawn for no good reason to girls who take their time with every meal. I have my own preferences, of course. Sometimes in a restaurant I'll catch myself staring at the girl at the next table to mine because I like the shape of her nose.

But no one can insist that his 100% perfect girl correspond to some preconceived type. Much as I like noses, I can't recall the shape of hers - or even if she had one. All I can remember for sure is that she was no great beauty. It's weird.

"Yesterday on the street I passed the 100% girl," I tell someone.

"Yeah?" he says. "Good-looking?"

"Not really."

"Your favorite type, then?"

"I don't know. I can't seem to remember anything about her - the shape of her eyes or the size of her breasts."

"Strange."

"Yeah. Strange."

"So anyhow," he says, already bored, "what did you do? Talk to her? Follow her?"

"Nah. Just passed her on the street."

She's walking east to west, and I west to east. It's a really nice April morning.

Wish I could talk to her. Half an hour would be plenty: just ask her about herself, tell her about myself, and - what I'd really like to do - explain to her the complexities of fate that have led to our passing each other on a side street in Harajuku on a beautiful April morning in 1981. This was something sure to be crammed full of warm secrets, like an antique clock build when peace filled the world.

After talking, we'd have lunch somewhere, maybe see a Woody Allen movie, stop by a hotel bar for cocktails. With any kind of luck, we might end up in bed.

Potentiality knocks on the door of my heart.

Now the distance between us has narrowed to fifteen yards.

How can I approach her? What should I say?

"Good morning, miss. Do you think you could spare half an hour for a little conversation?"

Ridiculous. I'd sound like an insurance salesman.

"Pardon me, but would you happen to know if there is an all-night cleaners in the neighborhood?"

No, this is just as ridiculous. I'm not carrying any laundry, for one thing. Who's going to buy a line like that?

Maybe the simple truth would do. "Good morning. You are the 100% perfect girl for me."

No, she wouldn't believe it. Or even if she did, she might not want to talk to me. Sorry, she could say, I might be the 100% perfect girl for you, but you're not the 100% boy for me. It could happen. And if I found myself in that situation, I'd probably go to pieces. I'd never recover from the shock. I'm thirty-two, and that's what growing older is all about.

We pass in front of a flower shop. A small, warm air mass touches my skin. The asphalt is damp, and I catch the scent of roses. I can't bring myself to speak to her. She wears a white sweater, and in her right hand she holds a crisp white envelope lacking only a stamp. So: She's written somebody a letter, maybe spent the whole night writing, to judge from the sleepy look in her eyes. The envelope could contain every secret she's ever had.

I take a few more strides and turn: She's lost in the crowd.

Now, of course, I know exactly what I should have said to her. It would have been a long speech, though, far too long for me to have delivered it properly. The ideas I come up with are never very practical.

Oh, well. It would have started "Once upon a time" and ended "A sad story, don't you think?"

Once upon a time, there lived a boy and a girl. The boy was eighteen and the girl sixteen. He was not unusually handsome, and she was not especially beautiful. They were just an ordinary lonely boy and an ordinary lonely girl, like all the others. But they believed with their whole hearts that somewhere in the world there lived the 100% perfect boy and the 100% perfect girl for them. Yes, they believed in a miracle. And that miracle actually happened.

One day the two came upon each other on the corner of a street.

"This is amazing," he said. "I've been looking for you all my life. You may not believe this, but you're the 100% perfect girl for me."

"And you," she said to him, "are the 100% perfect boy for me, exactly as I'd pictured you in every detail. It's like a dream."

They sat on a park bench, held hands, and told each other their stories hour after hour. They were not lonely anymore. They had found and been found by their 100% perfect other. What a wonderful thing it is to find and be found by your 100% perfect other. It's a miracle, a cosmic miracle.

As they sat and talked, however, a tiny, tiny sliver of doubt took root in their hearts: Was it really all right for one's dreams to come true so easily?

And so, when there came a momentary lull in their conversation, the boy said to the girl, "Let's test ourselves - just once. If we really are each other's 100% perfect lovers, then sometime, somewhere, we will meet again without fail. And when that happens, and we know that we are the 100% perfect ones, we'll marry then and there. What do you think?"

"Yes," she said, "that is exactly what we should do."

And so they parted, she to the east, and he to the west.

The test they had agreed upon, however, was utterly unnecessary. They should never have undertaken it, because they really and truly were each other's 100% perfect lovers, and it was a miracle that they had ever met. But it was impossible for them to know this, young as they were. The cold, indifferent waves of fate proceeded to toss them unmercifully.

One winter, both the boy and the girl came down with the season's terrible inluenza, and after drifting for weeks between life and death they lost all memory of their earlier years. When they awoke, their heads were as empty as the young D. H. Lawrence's piggy bank.

They were two bright, determined young people, however, and through their unremitting efforts they were able to acquire once again the knowledge and feeling that qualified them to return as full-fledged members of society. Heaven be praised, they became truly upstanding citizens who knew how to transfer from one subway line to another, who were fully capable of sending a special-delivery letter at the post office. Indeed, they even experienced love again, sometimes as much as 75% or even 85% love.

Time passed with shocking swiftness, and soon the boy was thirty-two, the girl thirty.

One beautiful April morning, in search of a cup of coffee to start the day, the boy was walking from west to east, while the girl, intending to send a special-delivery letter, was walking from east to west, but along the same narrow street in the Harajuku neighborhood of Tokyo. They passed each other in the very center of the street. The faintest gleam of their lost memories glimmered for the briefest moment in their hearts. Each felt a rumbling in their chest. And they knew:

She is the 100% perfect girl for me.

He is the 100% perfect boy for me.

But the glow of their memories was far too weak, and their thoughts no longer had the clarity of fouteen years earlier. Without a word, they passed each other, disappearing into the crowd. Forever.

A sad story, don't you think?

Yes, that's it, that is what I should have said to her.

my sip of inspiration today

Модата е новият фашизъм

Лора Симеонова, В-к "Стандарт Нюз", 29/04/2010

Париж. Събота, 24 април. Култовият площад "Сен Жермен дьо Пре" - арт сърцето на френската столица. На Борис Виан, Жан-Пол Сартр, Джеймс Джойс и Дюк Елингтън нямаше да им хареса лъскавият ресторант La Societe. Холивудската звезда Даян Крюгер обаче е на друго мнение - и се наслаждава на шампанското си на съседната маса.

Вече е почти 8 вечерта. Два часа чакане, два коктейла "Космо" и поне 5 цигари пред La Societe. Да, непослушното дете на френската литература определено закъснява. "Уупс, успах се... :)) Още ли сте там?" - пише в невинния SMS. Точно в 20 ч, най-сетне, Фредерек Бегбеде връхлита в ресторанта. Рошав, набързо намъкнал костюм и откровено сънен. "Сори, пих до 7 сутринта. После на обяд обърнах и бутилка вино с приятел. Откъртил съм... Страшно съм мързелив, обожавам да спя!", оправдава се "момчето, което не иска да порасне". За наказание умопомрачителната мулатка му носи само кола - със страшно много лед.
Фредерик Бегбеде наистина е мързелив - и благодарение на това можеш да направиш интервю с него именно на "Сен Жермен дьo Пре". "Мразя да пиша имейли, елате в Париж!" - като ще е ексклузивно интервю, поне да е на живо.
След седмица Бегбеде ще пие кола не в La Societe, а на пъпа на София. Каца в петък, на 30 април. Причината - ще връчва наградите на първите призьори в конкурса за журналисти M-tel Media Masters. Забавно му е, че пак ще идва в България - нищо, че не си спомня и минутка от визитата си през 2004-та. Най-много го вълнува дали в София е слънчево и ще види ли "готини млади хора". Интересно му е, че в петък вечерта, на церемонията, ще говори по темата, която го вълнува най-много - новата утопия. Или на човешки език - как ни подлудява информационният хаос, осъдена ли е на смърт литературата и ще възкръсне ли Оруел от гроба.
Странно, но факт - вечният остроумен плейбой е остарял. Вместо мацки Бегбеде разхожда 10-годишната си дъщеря в Люксембургската градина. Предпочита да пише за детството си вместо за нощните си похождения. Признава си, че е готов да порасне и да бъде щастлив. И че на 44 години мисията му е да убеди по-младите от него: "Да мислиш е cool!"

- Г-н Бегбеде, враг или приятел са ни технологиите?

- И приятел, и враг. Адски са практични. Пусни само една думичка в Google и за секунда ще те залеят тонове информация. На пръв поглед модерни технологии ни правят по-умни - с тях работим повече и по-лесно. Но дали е така? Във виртуалния свят има много капани. Даже в Google - там всяка втора статия е или тотално грешна, или пълна с глупости.

- "Виртуален" ли е Фредерик Бегбеде?

- Май не. Вземам най-доброто от технологиите. Но най-хубавият момент от деня ми е, когато изключа GSM-a. Тогава започва истинският живот. Свободен съм. Затова искам да кажа на младите хора - истината е навън, на улицата. Там започва реалният живот. Разкарайте се от монитора!

- Да, но технологиите хипнотизират...

- Блъскам си главата с един въпрос: "Какво е това ново поколение? Кои са те?". Имам 10-годишна дъщеря. Честно казано, плаша се от нейната зависимост от телефона, телевизията и компютъра. Но всички от новото поколение са такива.

- Раждат се "виртуални" или ги възпитаваме грешно?

- Има ли значение?! По-страшното е в какво ще се превърнат. Няма как да не сме виновни - ние създадохме тези нови хора, неспособни да се концентрират върху каквото и да било за повече от пет минути. Знаете за болестта на XXI век - хиперактивността. Днес всички деца са такива. И може би и технологиите са виновни.

- Какво ще е бъдещето на подобен свят?

- Е, в XXI век просто няма да има място за Марсел Пруст. Все пак той е написал 3000 страници на тема "Защо мама не ме целуна за лека нощ, когато бях дете". Съдбата му ще сподели и Достоевски - твърде много страници! Те просто са обречени. Но аз си мисля, че е страшно тъжно, задето вече няма място за Марсел Пруст. Чел съм го. Когато бях на 21, жертвах три седмици от ваканцията си в Югозападна Франция за Пруст. В началото ми беше адски трудно и досадно. Мислех си: "Този защо така подробно ми обяснява за миналото си и спомените си?!". Но после се запалих и започнах да го разбирам. Гласът на този стар и странен човек, умрял толкова отдавна, започна да звучи в главата ми. Стана ми приятел. От шантав непознат се превърна в част от мен. И с Пруст осъзнах как животът може да е едновременно и труден, и тъжен, и красив. Мисля си, че затова обичам книгите. Когато четеш, всъщност пишеш свой собствен роман. Ставаш режисьор на филм, който се разиграва в главата ти. И, ако това изчезне, ние ще се превърнем в шепа глупаци. Тълпа, която не си задава никакви въпроси. Роботи варвари, които си падат по насилието.

- Възможно ли е? Свят без книги и изкуство?

- Да, изкуство има и във виртуалния свят. Музиканти - като Мика например, изгряват точно в интернет. "Писателите" с блогове са милиони. Но в такъв шумен свят изкуството вирее трудно. За да мислиш, за да твориш, ти трябват тишина и време. Затваряш се в стаята си и се питаш: "Защо?". Отговорите няма да дойдат, докато цъкаш по клавиатурата или щракаш дистанционното.

- Щом няма място за Марсел Пруст, има ли за Фредерик Бегбеде?

- Надявам се, има. Все пак аз пиша кратки изречения. Работата ми в рекламата ме е научила да прелъстявам, разсмивам и разплаквам хората само с няколко фрази. Слава Богу, съм и по-мързелив от Пруст. Не се притеснявам дали ще ме четат. А дали това ново, виртуално поколение ще ме разбере. Защото искам много простичко да им обясня защо е толкова важно да четеш книги.

- Имат ли сили писателите за революция днес? И власт да променят света?

- Революцията вече започна. По-скоро ние, писателите, трябва да устоим. Няма време и смисъл да вдигаме бунтове. Нека си признаем - ние сме в глуха защита. Трябва да оцелеем. Мисията ни е да повтаряме - не бързайте! Не бъдете тъпанари! Спрете телевизора! Излезте навън! Изпийте две големи! Запишете 2 изречения в дневника си - вместо да се изливате в блога си. Имаме само един живот. И най-важното е да разберем какво правим тук. Това е смисълът - да разбереш кой си и защо си тук. Няма да стане, докато си във Фейсбук - адски извратено място! Хората качват снимките си, разказват и майчиното си мляко, докладват какво правят във всяка минута - "Сега съм в тоалетната!", после "Бъркам си в носа!". Това си е абсолютен нарцисизъм! Имах Фейсбук точно два месеца. Срещнах там само луди, болни и лъжци. Скарах се с гаджето си, защото получавах безумни имейли от всякакви побъркани жени. Пълна лудост! Не е човешко. Предпочитам истинските хора и реалния живот. Мисля си, че губим толкова време в интернет, защото сме ексхибиционисти.

- Добре, но вие сте ексхибиционист и в книгите си? Къде е разликата?

- Стилът прави разликата. Образите, музиката, посланията, които влагаш в една книга, са много по-различни от това да остроумничиш в Twitter. По-дълбоко е просто. В литературата има маниер, памет, цивилизация. Само в езика се крият едни 2000 години история. Когато пишеш, всъщност вадиш есенцията от всички книги, които си изчел досега. Храниш с тях ръката си. Ставаш писател, защото си прочел много книги, които са ти подарили красиви емоции. И твоята собствена е пропита с почитта ти към миналото и всички писатели преди теб. В интернет няма спомени. Миналото там не съществува. Мрежата е домът на настоящето.

- А какво "храни ръката" ви днес?

- До вчера бях на почивка с дъщеря си - за седмица в Биариц. Днес тя ме вдъхновява. Клое е най-голямата ми муза. Дори е героиня в последния ми роман - Un roman francais. Ти също имаш дъщеря и знаеш - те са смисълът на живота. С Клое се свързани всичките ми цели. Искам да не е толкова глупава, колкото съм бил аз. Ще ми се да й помогна да бъде по-добър човек от мен. Да, определено сега ми се пише за нея.

- Значи Марк Мороние, вечният плейбой, се е превърнал в примерен баща?

- Е, да. Звучи страшно! В Русия например, където имам много фенове, изпаднаха в шок след излизането на Un roman francais. Питаха се: "Къде изчезнаха нощните клубове, проститутките и дрогата?! Тоя защо ни разказва за това как ходи на плажа с дъщеря си?!". Искат си стария Бегбеде. Но аз съм в нов етап на живота си. Превърнах се в скучен, възрастен мъж.

- Искате да избягате от клишето?

- Не съм готов да се откажа напълно от ролята на "циничния романтик". От време на време влизам в нея. Обожавам да чета и колегите си - като Брет Ийстън Елис, които пишат за дрога, мацки, купони, нощни клубове, музика. И това е част от нашия свят. Пък и не съм готов да се откажа от удоволствията на капитализма. Все пак 20 години съм писал именно за това. Критикувал съм този начин на живот отвътре. Да, ето, сега имам юбилей. Дами и господа, празнувайте 20-ата годишнина на Фредерик Бегбеде в литературата! Признавам си, че повечето ми книги са посветени на лудия начин на живот, на прелъстяването, цинизма. Но последният ми роман е различен. Вътре говоря за миналото си, детството, за родителите, развода им, за раждането на детето ми... Такъв е новият Бегбеде.

- Пука ли ви дали ще се хареса "новият Бегбеде"?

- Е, пука ми. Важно е дали хората харесват книгите ми. Но пък обичам и промените. А и ми писна да ме наричат вечният party animal. Да, обичам да излизам. И снощи купонясвах до 7 сутринта. Но сега, когато съм навън нощем, предпочитам просто да си говоря с хората. Искам да ги опозная, да им задавам въпроси. Най-важният, разбира се, е: "Щастливи ли сте?".

- А вие щастлив ли сте?

- Да кажем, че се старая да съм щастлив. Преди бях адски зает да съм нещастен. Мислех си, че е жизненоважно за писането ми. Но сега открих, че щастието и изкуството не си пречат. Че можеш да пишеш за него - без да си безкрайно отегчителен. Преди си мислех, че щастието е ужасно скучно. Но сега знам - да прекарваш всеки ден с детето си е много по-забавно, отколкото да шмъркаш кока в тоалетната. Може би звучи захаросано и нелепо от моята уста, но е истина. И за щастието и красотата можеш да пишеш хубави книги. И аз се пробвам. Опитвам се да се преродя.

- Кой е най-големият ви страх?

- Самотата. Изолацията. Неразбирането. Всички се раждаме, осъдени на самота. Но напоследък ми се струва, че някой просто иска да ни затвори в стая с един-единствен монитор. Самотата е новата утопия. Лъжат ни, че вселената е затворена в компютъра ни. И не ни трябва нищо повече.

- Кой? Кой е Биг Брадър сега?

- Стив Джобс? Сигурно е той! Не знам дали го прави нарочно. Днес Стив Джобс е като Мойсей на планината Синай - стиска новите десет Божи заповеди и не знае какво да ги прави. Истината е, че може и да си много мил и интелигентен човек. И с уж добри намерения да създадеш оръжие, което да разруши света. А може и да си въобразявам. Сигурно съм старомоден, даже малко глупав. Но не мога да си представя, че след 10 години вече няма да има книжарници, музикални магазини или кина. Че хората ще гушкат монитори по улиците. Кой знае, може да стане като в "1984"?! Книгите да се преследват като дрога. И Министерството на истината да идва да ги гори. Засега такава полиция няма - поне официално. Но пък всички вярват, че да четеш е тъпо. Живеем в нова ера - на модния фашизъм. Ако Адолф Хитлер се беше родил днес, щеше да изглежда като Даян Крюгер, която седи на съседната маса. Съвсем скоро топмоделите ще излязат и ще кажат: "Ей, хора, хайде да изгорим всички книги! Не е готино да четеш!". И всички ще отвърнат: "Супер! Нека се отървем от тези ненужни боклуци, които само събират прах!". Да, това е най-големият ми страх.

erase me

come erase the scars
come erase the memory
come erase the evidence...

striving for excellence

Intelligence isn't fixed. Intelligence isn't general. Intelligence is not a thing. Intelligence is a dynamic, diffuse and ongoing process.

Think of your genome as a giant mixing board with thousands of knobs and switches. Genes are always getting turned on/off/up/down by hormones, nutrients, etc. People actually affect their own genome’s behavior with their actions. Happily for us, the human brain throughout the years remains plastic, changeable.

So.. a piece of advice: find the thing you love to do, and work and work and work at it. Don't be discouraged by failure; realize that high achievers thrive on failure as a motivating mechanism and as instruction guide on how to get better. Just remember, it's not just in your genes but in the intensity of your motivation.

haiku time

under the ice
the cat's eyes follow..
crazy fish

archiving my mind

loves me..loves me not..

doused in madness

You're killing me again
Am I still in your head?
You used to light me up
Now you shut me down

deep into these woods

haiku time

roses
in the smaller room
more fragrant

for just a little while

lifestyle

bottom->sleep->deep sleep->..->shivering->ass-kick->sky :is the limit or the new bottom

being interviewed

haiku time

first I saw her hair
in the wind, then the wonder
of her smile

struggling with a 'bad thought'

By Kathleen Norris, Special to CNN

• Author: Acedia is profound indifference and inability to care about things that matter
• Early Christians recognized acedia as one of "eight bad thoughts"
• Kathleen Norris: Like spiritual morphine; pain is there, but you can't give a damn
• No remedy, but you can learn to recognize it and resist it

Kathleen Norris is a poet and the author of The New York Times bestsellers "The Cloister Walk", "Dakota: A Spiritual Geography" and "Amazing Grace: A Vocabulary of Faith." She recently finished a tour for her latest book, "Acedia and Me."

(CNN) -- On a recent trip across America, what surprised me most was the number of people -- over 200 in one city, 80 to 150 elsewhere -- who wanted to discuss this odd word, "acedia."

It's an ancient term signifying profound indifference and inability to care about things that matter, even to the extent that you no longer care that you can't care.

I liken it to spiritual morphine: You know the pain is there but can't rouse yourself to give a damn.

The concept of acedia was developed by Christians in the fourth century who had fled to the deserts of the Middle East, opting for a simple life in rebellion against a newly legal, wealthy and politically powerful church. Today, we would say that they went off the grid.

These men and women quickly discovered that although they had left material possessions behind, they hadn't shed their inner demons. They developed a sophisticated psychology of the "eight bad thoughts" that commonly troubled them, the most spiritually devastating of which were acedia, anger and pride.

Several centuries later, as the church developed its doctrine of the "seven deadly sins," acedia was tucked into the sin of sloth, and the word disappeared from the common vocabulary. Unless you were a student of monastic history or medieval literature, chances are, you would never encounter it.

I wrote my book because I suspected that although the word "acedia" is unfamiliar to most of us, its effects are widely known. When I compared the classic descriptions of acedia with the plagues of contemporary society -- a toxic, nearly unbearable mix of boredom and restlessness, frantic escapism (including that of workaholism), commitment-phobia and enervating despair -- I found the ancient demon of acedia in modern dress.

Acedia can manifest as either extreme lethargy or hyperactivity, but it is not merely an individual spiritual problem. It affects communities as well. And it was this aspect of acedia that my audiences wanted to discuss.

They raised questions about addictions to the Internet and "virtual reality," about fractured families who are so hyper-scheduled that they no longer spend much time together, about the dissonance of living in a society that is the wealthiest in history but whose citizens remain dissatisfied, gobbling up drugs for anxiety, depression and sleep disorders at an alarming rate.

In hard economic times, we can lose faith in ourselves and others, and acedia offers a false sense of complacency and security. We can care about celebrities or online "friends" more than our neighbors; we can treat rampant homelessness as just "the way things are," and that relieves us from having to do anything about it.

We can keep ourselves so busy that we don't have time to care, or we can simply drop out of the fight. Acedia feeds on "compassion fatigue" and assures us that the world's problems are so big that we need not trouble ourselves about them. It's useless to try to change things.

If the Christian church has made too much of the vice of pride, which seduces us into thinking too highly of ourselves, it has not made enough of sloth, which allows us to settle for being less than we can be, both as individuals and a society.

As the late playwright Wendy Wasserstein wrote in her book "Sloth," "When you achieve true slothdom, you have no desire for the world to change. ... Better to fall into line than to question the going ethos."

There is no certain remedy for acedia, any more than for anger and pride. It is part of the human condition. But we can learn to recognize it and resist it when it strikes.

A method that was recommended by a Christian monk in the fourth century, and is also a technique employed in current cognitive behavioral therapy, is to "think about your thoughts." When anger comes, or acedia, examine it dispassionately and try to figure out where it is leading you.

There is no blame attached to having a "bad thought," because they come to everyone. But we do have some choice in how we respond to them.

Find this article at:
http://www.cnn.com/2010/LIVIN httpG/personal/04/06/got.acedia.spiritual.morphine/index.html

words for the sounds

Музиката е всичко. Но не коя да е музика...тази, която "кара да затрепти нещо в теб, чрез което да разпознаеш нещо в мен и да си кажеш: "Хей, ние сме едно!"... (Маркъс Милър)

haiku time

watching rain
pouring down ... pouring down
just watching

the blood on my face

Judith

by Sibylle Berg

The blood on my face makes the right way to proceed impossible. Best thing to do is to wait, not be nervous, it will drain away.

Everything drains away, even pain becomes less or I become deaf or was it always the case that to look at myself is not a happy way of passing time. To look at myself naked is quite stupid, with all this blood, even without it I was never beautiful.

I was never as beautiful as is expected of a girl nowadays.

Shards of glass are best for smaller interventions into the human body. For more filigree cuts I prefer razor-blades made by Gillette.

One thing is certain, from today on I will no longer be nondescript.

In the beginning you don't know that you're not beautiful because your brains is as awe-inspiring as a cucumber's, nor do you understand, as a small person, that that is the reason no one looks at you and is enchanted.

I had always felt uncomfortable in my own skin - in the playground or when adults stared at me, baffled. Today however it seems exaggerated to ascribe this feeling to my lack of attractiveness. I used to suspect that I was simple the sort of loner who thought it was great to stand in the corner at school break and watch the trees.

No one was against me. I wasn't one of those who was ejected from a group because I never belonged to a group that could have excluded me. I am a person to whom who people are ready to talk but their eyes are noticeably searching for more interesting people. I am a tourist kind of person, the sort you meet in holiday resorts and ask yourself how on earth they can cope with being so revoltingly unassuming.

That I was not up to the optical demands set by the collective subconscious of young girls became apparent to me later, when the children around me divided into the beautiful and the inconspicuous. We won't even mention the ugly ones, the fat, the spotty, the spectacle-wearers, the deformed, they were simply tormented.

I did not exist.

Only the beautiful exist in the universe of children. For a girl that meant having long hair in a clearly recognisable colour, being thin, and resembling teenagers in magazines – or, if none of the foregoing criteria were met, simply not existing at all.

The appearance of boys - unless of course they belonged to the tormented group – was unimportant. I looked as if someone had painted me according to a pattern and then had suddenly started coughing.

Hardly a one of those who'd say later on, “Do you remember so-and-so, she was the hottest girl in the whole school,” would know what it was like not to have been that hottest girl, apart from one.

I have coloured my hair, which didn't really improve the overall impression. I remained a nobody with blonde hair who should really have brought to the observer's attention what lay beneath the hair. Just in case someone is observing me. Which is never the case. A girl who looks like a mongrel with blonde-coloured hair is never welcomed by a dance of joy anywhere.

My mother always emphasised my wonderful achievements when conversing with her kind of people, with adults, who were staring at me baffled. Hastily, as if she had to justify what she had produced.

Achievements are completely insignificant. Fantastic school grades, an opportunity to study at the nuclear space research centre amount to nothing. If you are a girl who looks like me you could be awarded several Nobel prizes, they still wouldn't lead to a sense of well-being.

The only thing that is important for a girl is to have girl-friends and boys who want to be with you. If boys had decided they wanted be with me, they never got round to actually asking. If girls had wanted to ask me out with them, they never actually did. My hips are too broad. I am not sure what I can do about that. The breasts will be impressive once I have stuck the bags filled with ico-gel under the muscle.

I have cut into the eyebrows on my face, the nose, the mouth. The broad cuts look better that what was there before, the blood. Interesting, it looks as if I am an exotic person.

at the roll of a dice, reality rearranges

This is the story that time forgot.
And though some names have been changed,
Some names, some names have not.
Tune in every night at six o’clock
You can open up a magic box and see me there.
Ready or not, here I come, I’m free.
I got so many names,
Let Lucifer Longtail suffice,
So many faces, so many devices in the
Sweet smile of the talk-show host
To the suicide celebrity ghost.

That’s me, yeah,
The ace in the hole of America’s soul.
Adore, adore
Bow down before.
Bow down before.
Adore, adore.
A star is born, you start to fall
Down on your knees
And adore me.

And we already the news is born and sold
By the man with the plan and the corporate gold.
And we already know that the story can change
At the roll of a dice, reality rearranges.
That’s me, yeah
I’m everywhere you did not think I could be so,
Adore, adore.
Bow down before.
Bow down before.
Adore, adore.
A star is born, you start to fall
Down on your knees
And adore me.

And I’ll be there in the secrets that you dream in.
And I’ll be there when you wake up in the morning.
And I’ll be there when you get home in evening.
‘Til the days of your life is done.

This is the song that the caged bird sings,
Curled up like a cat at the corner of everything.
Don’t feel bad even if you could,
‘Cuz if you did not do it,
Someone else just would.
It’s…easy.
Believe. Me.
I’ll show you such wonderful things.
I’ll show you such wonderful things ‘til you’re just like me.

Adore, adore.
Bow down before.
Bow down before.
Adore, adore.
A star is born, you start to fall
Down on your knees
And adore me.

Adore, adore.
Bow down before.
Bow down before.
Adore, adore.
A star is born, you start to fall
Down on your knees
And adore me.

Adore. Adore.
Bow down. Before.
Adore. Adore.
Bow down. Before.
Adore. Adore.
Bow down. Before.
Adore. Adore.
Bow down before.
Adore.

diorama @ d-day iv [reutlingen]

a guide to sofia underground

i wish somebody will like the idea and will get inspired to write a guide (or even a book) about the famous Sofia underground faces and places. or maybe not just underground but for people/places that had/have a strong influence and presence in Sofia.. something like interesting stories or short interviews.

[faces]
Иво Дългия
Димитър Воев
Васил Гюров
Ина Григорова
Ясен Петров
DJ Valentine
Насо Русков
Иво Стоядинов
Нуфри
Ицо Хазарта
Еленко Еленков
Богдан Русев
Георги Господинов
Антони Райжеков
dj gothprince
Фънки
Дучето
Фейсконтроли (Николай, Веска, Лили)
..

[places]
Кравай
Билката
Blaze
Ялта (90-те)
Червило (90-те)
Калното/Пънка
Одеон
Завода (Завод Москва)
Спартакус
Баба Яга
Три Уши
О'Шипка
..

well, i'm pretty sure the above list should be far longer and i'm sure you can all add to it ;-))

and the panel is still in the dark

life's too short, don't waste it

In memory of Gabrielle Bouliane

in love with reebok

personality:temperament test

my results:

Melancholy Choleric

Melancholy 57%
Choleric 20%
Sanguine 18%
Phlegmatic 5%

Strengths of a Melancholy

The Introvert | The Thinker | The Pessimist

The Melancholy's Emotions

• Deep and thoughtfully
• Analytical
• Serious and purposeful
• Genius prone
• Talented and creative
• Artistic or musical
• Philosophical and poetic
• appreciative of beauty
• Sensitive to others
• Self-sacrificing
• Conscientious
• Idealistic

The Melancholy As A Parent

• Sets high standards
• Wants everything done right
• Keeps home in good order
• Picks up after children
• Sacrifices own will for others
• Encourages scholarship and talent

The Melancholy At Work

• Schedule oriented
• Perfectionist, high standards
• Detail conscious
• Persistent and thorough
• Orderly and organized
• Neat and tidy
• Economical
• Sees the problems
• Finds creative solutions
• Needs to finish what he starts
• Likes charts, graphs, figures, lists

The Melancholy As a Friend

• Makes friends cautiously
• Content to stay in background
• Avoids causing attention
• Faithful and devoted
• Will listen to complaints
• Can solve other's problems
• Deep concern for other people
• Moved to tears with compassion
• Seeks ideal mate

Weakness of a Melancholy

The Introvert | The Thinker | The Pessimist

The Melancholy's Emotions

• Remembers the negatives
• Moody and depressed
• Enjoys being hurt
• Has false humility
• Off in another world
• Low self-image
• Has selective hearing
• Self-centered
• Too introspective
• Guilt feelings
• Persecution complex
• Tends to hypochondria

The Melancholy As A Parent

• Puts goals beyond reach
• May discourage children
• May be too meticulous
• Becomes martyr
• Sulks over disagreements
• Puts guilt upon children

The Melancholy At Work

• Not people oriented
• depressed over imperfections
• Chooses difficult work
• Hesitant to start projects
• Spends to much time planning
• Prefers analysis to work
• Self-deprecating
• Hard to please
• Standards often to high
• Deep need for approval

The Melancholy As a Friend

• Lives through others
• Insecure socially
• Withdrawn and remote
• critical of others
• Holds back affections
• Dislikes those in opposition
• Suspicious of people
• Antagonistic and vengeful
• Unforgiving
• Full of contradictions
• Skeptical of compliments

http://www.oneishy.com/personality/personality_test.php

the madness of the genius

Link Between Creative Genius And Mental Illness Established

by Kate Melville

For decades, scientists have known that eminently creative individuals have a much higher rate of manic depression, or bipolar disorder, than does the general population. But few controlled studies have been done to build the link between mental illness and creativity. Now, Stanford researchers Connie Strong and Terence Ketter, MD, have taken the first steps toward exploring the relationship.

Using personality and temperament tests, they found healthy artists to be more similar in personality to individuals with manic depression than to healthy people in the general population. "My hunch is that emotional range, having an emotional broadband, is the bipolar patient's advantage," said Strong. "It isn't the only thing going on, but something gives people with manic depression an edge, and I think it's emotional range."

Strong is a research manager in the Department of Psychiatry and Behavioral Science's bipolar disorders clinic and a doctoral candidate at the Pacific Graduate School. She is presenting preliminary results during a poster presentation today (May 21) at the annual meeting of the American Psychiatric Association Meeting in Philadelphia.

The current study is groundbreaking for psychiatric research in that it used separate control groups made up of both healthy, creative people and people from the general population.

Researchers administered standard personality, temperament and creativity tests to 47 people in the healthy control group, 48 patients with successfully treated bipolar disorder and 25 patients successfully treated for depression. She also tested 32 people in a healthy, creative control group. This group was comprised of Stanford graduate students enrolled in prestigious product design, creative writing and fine arts programs, including Stegner Fellows in writing, students in the interdisciplinary Joint Program in Design from the Department of Mechanical Engineering and studio arts master's students from the Department of Art & Art History. All subjects were matched for age, gender, education and socioeconomic status.

Preliminary analysis showed that people in the control group and recovered manic depressives were more open and likely to be moody and neurotic than healthy controls. Moodiness and neuroticism are part of a group of characteristics researchers are calling "negative-affective traits" which also include mild, nonclinical forms of depression and bipolar disorder.

Though the data are preliminary, they provide a roadmap for psychiatric researchers looking to solve the genius/madness paradox depicted in the movie A Beautiful Mind, which tells the story of Nobel Laureate John Nash. The existing data need further review, Strong said. "And, we need to expand this to other groups," he said. How mood influences the performance of artists and genius scientists will be the subject of future research at Stanford. "We need to better understand the emotional side of what they do," Strong said.

child of entertainment

[release date: 5.Feb.2010]

to die among strangers

(i don't like to be back)

You see things in life
And you're bit surprise what you see
Life, your whole life, is changes
You go through changes in your life
One second you've got it made
Next second you're down in the dumps
And it goes back and forth
Throughout your whole life
One second you've got the most beautiful girl in the world
Next second you don't even have a girlfriend no more
And it goes back and forth
And back and forth, you know?
And this is life man, it's changes
This is what you gotta go through throughout your whole lifetime

I'm going through changes
I'm going through changes
I'm going through changes

And it goes back and forth
And back and forth, you known

Never...
Never...
Land...

lsw

in the meantime the glamour cats are howling into the dark
in the meantime the drunken wolves are howling back at them