Модата е новият фашизъм
Лора Симеонова, В-к "Стандарт Нюз", 29/04/2010
Фредерик Бегбеде наистина е мързелив - и благодарение на това можеш да направиш интервю с него именно на "Сен Жермен дьo Пре". "Мразя да пиша имейли, елате в Париж!" - като ще е ексклузивно интервю, поне да е на живо.
След седмица Бегбеде ще пие кола не в La Societe, а на пъпа на София. Каца в петък, на 30 април. Причината - ще връчва наградите на първите призьори в конкурса за журналисти M-tel Media Masters. Забавно му е, че пак ще идва в България - нищо, че не си спомня и минутка от визитата си през 2004-та. Най-много го вълнува дали в София е слънчево и ще види ли "готини млади хора". Интересно му е, че в петък вечерта, на церемонията, ще говори по темата, която го вълнува най-много - новата утопия. Или на човешки език - как ни подлудява информационният хаос, осъдена ли е на смърт литературата и ще възкръсне ли Оруел от гроба.
Странно, но факт - вечният остроумен плейбой е остарял. Вместо мацки Бегбеде разхожда 10-годишната си дъщеря в Люксембургската градина. Предпочита да пише за детството си вместо за нощните си похождения. Признава си, че е готов да порасне и да бъде щастлив. И че на 44 години мисията му е да убеди по-младите от него: "Да мислиш е cool!"
- Г-н Бегбеде, враг или приятел са ни технологиите?
- "Виртуален" ли е Фредерик Бегбеде?
- Май не. Вземам най-доброто от технологиите. Но най-хубавият момент от деня ми е, когато изключа GSM-a. Тогава започва истинският живот. Свободен съм. Затова искам да кажа на младите хора - истината е навън, на улицата. Там започва реалният живот. Разкарайте се от монитора!
- Да, но технологиите хипнотизират...
- Блъскам си главата с един въпрос: "Какво е това ново поколение? Кои са те?". Имам 10-годишна дъщеря. Честно казано, плаша се от нейната зависимост от телефона, телевизията и компютъра. Но всички от новото поколение са такива.
- Раждат се "виртуални" или ги възпитаваме грешно?
- Има ли значение?! По-страшното е в какво ще се превърнат. Няма как да не сме виновни - ние създадохме тези нови хора, неспособни да се концентрират върху каквото и да било за повече от пет минути. Знаете за болестта на XXI век - хиперактивността. Днес всички деца са такива. И може би и технологиите са виновни.
- Какво ще е бъдещето на подобен свят?
- Е, в XXI век просто няма да има място за Марсел Пруст. Все пак той е написал 3000 страници на тема "Защо мама не ме целуна за лека нощ, когато бях дете". Съдбата му ще сподели и Достоевски - твърде много страници! Те просто са обречени. Но аз си мисля, че е страшно тъжно, задето вече няма място за Марсел Пруст. Чел съм го. Когато бях на 21, жертвах три седмици от ваканцията си в Югозападна Франция за Пруст. В началото ми беше адски трудно и досадно. Мислех си: "Този защо така подробно ми обяснява за миналото си и спомените си?!". Но после се запалих и започнах да го разбирам. Гласът на този стар и странен човек, умрял толкова отдавна, започна да звучи в главата ми. Стана ми приятел. От шантав непознат се превърна в част от мен. И с Пруст осъзнах как животът може да е едновременно и труден, и тъжен, и красив. Мисля си, че затова обичам книгите. Когато четеш, всъщност пишеш свой собствен роман. Ставаш режисьор на филм, който се разиграва в главата ти. И, ако това изчезне, ние ще се превърнем в шепа глупаци. Тълпа, която не си задава никакви въпроси. Роботи варвари, които си падат по насилието.
- Възможно ли е? Свят без книги и изкуство?
- Да, изкуство има и във виртуалния свят. Музиканти - като Мика например, изгряват точно в интернет. "Писателите" с блогове са милиони. Но в такъв шумен свят изкуството вирее трудно. За да мислиш, за да твориш, ти трябват тишина и време. Затваряш се в стаята си и се питаш: "Защо?". Отговорите няма да дойдат, докато цъкаш по клавиатурата или щракаш дистанционното.
- Щом няма място за Марсел Пруст, има ли за Фредерик Бегбеде?
- Надявам се, има. Все пак аз пиша кратки изречения. Работата ми в рекламата ме е научила да прелъстявам, разсмивам и разплаквам хората само с няколко фрази. Слава Богу, съм и по-мързелив от Пруст. Не се притеснявам дали ще ме четат. А дали това ново, виртуално поколение ще ме разбере. Защото искам много простичко да им обясня защо е толкова важно да четеш книги.
- Имат ли сили писателите за революция днес? И власт да променят света?
- Революцията вече започна. По-скоро ние, писателите, трябва да устоим. Няма време и смисъл да вдигаме бунтове. Нека си признаем - ние сме в глуха защита. Трябва да оцелеем. Мисията ни е да повтаряме - не бързайте! Не бъдете тъпанари! Спрете телевизора! Излезте навън! Изпийте две големи! Запишете 2 изречения в дневника си - вместо да се изливате в блога си. Имаме само един живот. И най-важното е да разберем какво правим тук. Това е смисълът - да разбереш кой си и защо си тук. Няма да стане, докато си във Фейсбук - адски извратено място! Хората качват снимките си, разказват и майчиното си мляко, докладват какво правят във всяка минута - "Сега съм в тоалетната!", после "Бъркам си в носа!". Това си е абсолютен нарцисизъм! Имах Фейсбук точно два месеца. Срещнах там само луди, болни и лъжци. Скарах се с гаджето си, защото получавах безумни имейли от всякакви побъркани жени. Пълна лудост! Не е човешко. Предпочитам истинските хора и реалния живот. Мисля си, че губим толкова време в интернет, защото сме ексхибиционисти.
- Добре, но вие сте ексхибиционист и в книгите си? Къде е разликата?
- Стилът прави разликата. Образите, музиката, посланията, които влагаш в една книга, са много по-различни от това да остроумничиш в Twitter. По-дълбоко е просто. В литературата има маниер, памет, цивилизация. Само в езика се крият едни 2000 години история. Когато пишеш, всъщност вадиш есенцията от всички книги, които си изчел досега. Храниш с тях ръката си. Ставаш писател, защото си прочел много книги, които са ти подарили красиви емоции. И твоята собствена е пропита с почитта ти към миналото и всички писатели преди теб. В интернет няма спомени. Миналото там не съществува. Мрежата е домът на настоящето.
- А какво "храни ръката" ви днес?
- До вчера бях на почивка с дъщеря си - за седмица в Биариц. Днес тя ме вдъхновява. Клое е най-голямата ми муза. Дори е героиня в последния ми роман - Un roman francais. Ти също имаш дъщеря и знаеш - те са смисълът на живота. С Клое се свързани всичките ми цели. Искам да не е толкова глупава, колкото съм бил аз. Ще ми се да й помогна да бъде по-добър човек от мен. Да, определено сега ми се пише за нея.
- Значи Марк Мороние, вечният плейбой, се е превърнал в примерен баща?
- Е, да. Звучи страшно! В Русия например, където имам много фенове, изпаднаха в шок след излизането на Un roman francais. Питаха се: "Къде изчезнаха нощните клубове, проститутките и дрогата?! Тоя защо ни разказва за това как ходи на плажа с дъщеря си?!". Искат си стария Бегбеде. Но аз съм в нов етап на живота си. Превърнах се в скучен, възрастен мъж.
- Искате да избягате от клишето?
- Не съм готов да се откажа напълно от ролята на "циничния романтик". От време на време влизам в нея. Обожавам да чета и колегите си - като Брет Ийстън Елис, които пишат за дрога, мацки, купони, нощни клубове, музика. И това е част от нашия свят. Пък и не съм готов да се откажа от удоволствията на капитализма. Все пак 20 години съм писал именно за това. Критикувал съм този начин на живот отвътре. Да, ето, сега имам юбилей. Дами и господа, празнувайте 20-ата годишнина на Фредерик Бегбеде в литературата! Признавам си, че повечето ми книги са посветени на лудия начин на живот, на прелъстяването, цинизма. Но последният ми роман е различен. Вътре говоря за миналото си, детството, за родителите, развода им, за раждането на детето ми... Такъв е новият Бегбеде.
- Пука ли ви дали ще се хареса "новият Бегбеде"?
- Е, пука ми. Важно е дали хората харесват книгите ми. Но пък обичам и промените. А и ми писна да ме наричат вечният party animal. Да, обичам да излизам. И снощи купонясвах до 7 сутринта. Но сега, когато съм навън нощем, предпочитам просто да си говоря с хората. Искам да ги опозная, да им задавам въпроси. Най-важният, разбира се, е: "Щастливи ли сте?".
- А вие щастлив ли сте?
- Да кажем, че се старая да съм щастлив. Преди бях адски зает да съм нещастен. Мислех си, че е жизненоважно за писането ми. Но сега открих, че щастието и изкуството не си пречат. Че можеш да пишеш за него - без да си безкрайно отегчителен. Преди си мислех, че щастието е ужасно скучно. Но сега знам - да прекарваш всеки ден с детето си е много по-забавно, отколкото да шмъркаш кока в тоалетната. Може би звучи захаросано и нелепо от моята уста, но е истина. И за щастието и красотата можеш да пишеш хубави книги. И аз се пробвам. Опитвам се да се преродя.
- Кой е най-големият ви страх?
- Самотата. Изолацията. Неразбирането. Всички се раждаме, осъдени на самота. Но напоследък ми се струва, че някой просто иска да ни затвори в стая с един-единствен монитор. Самотата е новата утопия. Лъжат ни, че вселената е затворена в компютъра ни. И не ни трябва нищо повече.
- Кой? Кой е Биг Брадър сега?
- Стив Джобс? Сигурно е той! Не знам дали го прави нарочно. Днес Стив Джобс е като Мойсей на планината Синай - стиска новите десет Божи заповеди и не знае какво да ги прави. Истината е, че може и да си много мил и интелигентен човек. И с уж добри намерения да създадеш оръжие, което да разруши света. А може и да си въобразявам. Сигурно съм старомоден, даже малко глупав. Но не мога да си представя, че след 10 години вече няма да има книжарници, музикални магазини или кина. Че хората ще гушкат монитори по улиците. Кой знае, може да стане като в "1984"?! Книгите да се преследват като дрога. И Министерството на истината да идва да ги гори. Засега такава полиция няма - поне официално. Но пък всички вярват, че да четеш е тъпо. Живеем в нова ера - на модния фашизъм. Ако Адолф Хитлер се беше родил днес, щеше да изглежда като Даян Крюгер, която седи на съседната маса. Съвсем скоро топмоделите ще излязат и ще кажат: "Ей, хора, хайде да изгорим всички книги! Не е готино да четеш!". И всички ще отвърнат: "Супер! Нека се отървем от тези ненужни боклуци, които само събират прах!". Да, това е най-големият ми страх.
No comments:
Post a Comment