Sunday, May 9, 2010
Friday, May 7, 2010
ephemeral
Това ще остане от
мен:
кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи
и
сърцето ми в ръцете ти
"Американски тетрадки" П.Г.Кънев
мен:
кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи
и
сърцето ми в ръцете ти
"Американски тетрадки" П.Г.Кънев
Wednesday, May 5, 2010
the elephant never vanishes
On seeing the 100% perfect girl one beautiful April morning
By Haruki Murakami
One beautiful April morning, on a narrow side street in Tokyo's fashionable Harujuku neighborhood, I walked past the 100% perfect girl.
Tell you the truth, she's not that good-looking. She doesn't stand out in any way. Her clothes are nothing special. The back of her hair is still bent out of shape from sleep. She isn't young, either - must be near thirty, not even close to a "girl," properly speaking. But still, I know from fifty yards away: She's the 100% perfect girl for me. The moment I see her, there's a rumbling in my chest, and my mouth is as dry as a desert.
Maybe you have your own particular favorite type of girl - one with slim ankles, say, or big eyes, or graceful fingers, or you're drawn for no good reason to girls who take their time with every meal. I have my own preferences, of course. Sometimes in a restaurant I'll catch myself staring at the girl at the next table to mine because I like the shape of her nose.
But no one can insist that his 100% perfect girl correspond to some preconceived type. Much as I like noses, I can't recall the shape of hers - or even if she had one. All I can remember for sure is that she was no great beauty. It's weird.
"Yesterday on the street I passed the 100% girl," I tell someone.
"Yeah?" he says. "Good-looking?"
"Not really."
"Your favorite type, then?"
"I don't know. I can't seem to remember anything about her - the shape of her eyes or the size of her breasts."
"Strange."
"Yeah. Strange."
"So anyhow," he says, already bored, "what did you do? Talk to her? Follow her?"
"Nah. Just passed her on the street."
She's walking east to west, and I west to east. It's a really nice April morning.
Wish I could talk to her. Half an hour would be plenty: just ask her about herself, tell her about myself, and - what I'd really like to do - explain to her the complexities of fate that have led to our passing each other on a side street in Harajuku on a beautiful April morning in 1981. This was something sure to be crammed full of warm secrets, like an antique clock build when peace filled the world.
After talking, we'd have lunch somewhere, maybe see a Woody Allen movie, stop by a hotel bar for cocktails. With any kind of luck, we might end up in bed.
Potentiality knocks on the door of my heart.
Now the distance between us has narrowed to fifteen yards.
How can I approach her? What should I say?
"Good morning, miss. Do you think you could spare half an hour for a little conversation?"
Ridiculous. I'd sound like an insurance salesman.
"Pardon me, but would you happen to know if there is an all-night cleaners in the neighborhood?"
No, this is just as ridiculous. I'm not carrying any laundry, for one thing. Who's going to buy a line like that?
Maybe the simple truth would do. "Good morning. You are the 100% perfect girl for me."
No, she wouldn't believe it. Or even if she did, she might not want to talk to me. Sorry, she could say, I might be the 100% perfect girl for you, but you're not the 100% boy for me. It could happen. And if I found myself in that situation, I'd probably go to pieces. I'd never recover from the shock. I'm thirty-two, and that's what growing older is all about.
We pass in front of a flower shop. A small, warm air mass touches my skin. The asphalt is damp, and I catch the scent of roses. I can't bring myself to speak to her. She wears a white sweater, and in her right hand she holds a crisp white envelope lacking only a stamp. So: She's written somebody a letter, maybe spent the whole night writing, to judge from the sleepy look in her eyes. The envelope could contain every secret she's ever had.
I take a few more strides and turn: She's lost in the crowd.
Now, of course, I know exactly what I should have said to her. It would have been a long speech, though, far too long for me to have delivered it properly. The ideas I come up with are never very practical.
Oh, well. It would have started "Once upon a time" and ended "A sad story, don't you think?"
Once upon a time, there lived a boy and a girl. The boy was eighteen and the girl sixteen. He was not unusually handsome, and she was not especially beautiful. They were just an ordinary lonely boy and an ordinary lonely girl, like all the others. But they believed with their whole hearts that somewhere in the world there lived the 100% perfect boy and the 100% perfect girl for them. Yes, they believed in a miracle. And that miracle actually happened.
One day the two came upon each other on the corner of a street.
"This is amazing," he said. "I've been looking for you all my life. You may not believe this, but you're the 100% perfect girl for me."
"And you," she said to him, "are the 100% perfect boy for me, exactly as I'd pictured you in every detail. It's like a dream."
They sat on a park bench, held hands, and told each other their stories hour after hour. They were not lonely anymore. They had found and been found by their 100% perfect other. What a wonderful thing it is to find and be found by your 100% perfect other. It's a miracle, a cosmic miracle.
As they sat and talked, however, a tiny, tiny sliver of doubt took root in their hearts: Was it really all right for one's dreams to come true so easily?
And so, when there came a momentary lull in their conversation, the boy said to the girl, "Let's test ourselves - just once. If we really are each other's 100% perfect lovers, then sometime, somewhere, we will meet again without fail. And when that happens, and we know that we are the 100% perfect ones, we'll marry then and there. What do you think?"
"Yes," she said, "that is exactly what we should do."
And so they parted, she to the east, and he to the west.
The test they had agreed upon, however, was utterly unnecessary. They should never have undertaken it, because they really and truly were each other's 100% perfect lovers, and it was a miracle that they had ever met. But it was impossible for them to know this, young as they were. The cold, indifferent waves of fate proceeded to toss them unmercifully.
One winter, both the boy and the girl came down with the season's terrible inluenza, and after drifting for weeks between life and death they lost all memory of their earlier years. When they awoke, their heads were as empty as the young D. H. Lawrence's piggy bank.
They were two bright, determined young people, however, and through their unremitting efforts they were able to acquire once again the knowledge and feeling that qualified them to return as full-fledged members of society. Heaven be praised, they became truly upstanding citizens who knew how to transfer from one subway line to another, who were fully capable of sending a special-delivery letter at the post office. Indeed, they even experienced love again, sometimes as much as 75% or even 85% love.
Time passed with shocking swiftness, and soon the boy was thirty-two, the girl thirty.
One beautiful April morning, in search of a cup of coffee to start the day, the boy was walking from west to east, while the girl, intending to send a special-delivery letter, was walking from east to west, but along the same narrow street in the Harajuku neighborhood of Tokyo. They passed each other in the very center of the street. The faintest gleam of their lost memories glimmered for the briefest moment in their hearts. Each felt a rumbling in their chest. And they knew:
She is the 100% perfect girl for me.
He is the 100% perfect boy for me.
But the glow of their memories was far too weak, and their thoughts no longer had the clarity of fouteen years earlier. Without a word, they passed each other, disappearing into the crowd. Forever.
A sad story, don't you think?
Yes, that's it, that is what I should have said to her.
By Haruki Murakami
One beautiful April morning, on a narrow side street in Tokyo's fashionable Harujuku neighborhood, I walked past the 100% perfect girl.
Tell you the truth, she's not that good-looking. She doesn't stand out in any way. Her clothes are nothing special. The back of her hair is still bent out of shape from sleep. She isn't young, either - must be near thirty, not even close to a "girl," properly speaking. But still, I know from fifty yards away: She's the 100% perfect girl for me. The moment I see her, there's a rumbling in my chest, and my mouth is as dry as a desert.
Maybe you have your own particular favorite type of girl - one with slim ankles, say, or big eyes, or graceful fingers, or you're drawn for no good reason to girls who take their time with every meal. I have my own preferences, of course. Sometimes in a restaurant I'll catch myself staring at the girl at the next table to mine because I like the shape of her nose.
But no one can insist that his 100% perfect girl correspond to some preconceived type. Much as I like noses, I can't recall the shape of hers - or even if she had one. All I can remember for sure is that she was no great beauty. It's weird.
"Yesterday on the street I passed the 100% girl," I tell someone.
"Yeah?" he says. "Good-looking?"
"Not really."
"Your favorite type, then?"
"I don't know. I can't seem to remember anything about her - the shape of her eyes or the size of her breasts."
"Strange."
"Yeah. Strange."
"So anyhow," he says, already bored, "what did you do? Talk to her? Follow her?"
"Nah. Just passed her on the street."
She's walking east to west, and I west to east. It's a really nice April morning.
Wish I could talk to her. Half an hour would be plenty: just ask her about herself, tell her about myself, and - what I'd really like to do - explain to her the complexities of fate that have led to our passing each other on a side street in Harajuku on a beautiful April morning in 1981. This was something sure to be crammed full of warm secrets, like an antique clock build when peace filled the world.
After talking, we'd have lunch somewhere, maybe see a Woody Allen movie, stop by a hotel bar for cocktails. With any kind of luck, we might end up in bed.
Potentiality knocks on the door of my heart.
Now the distance between us has narrowed to fifteen yards.
How can I approach her? What should I say?
"Good morning, miss. Do you think you could spare half an hour for a little conversation?"
Ridiculous. I'd sound like an insurance salesman.
"Pardon me, but would you happen to know if there is an all-night cleaners in the neighborhood?"
No, this is just as ridiculous. I'm not carrying any laundry, for one thing. Who's going to buy a line like that?
Maybe the simple truth would do. "Good morning. You are the 100% perfect girl for me."
No, she wouldn't believe it. Or even if she did, she might not want to talk to me. Sorry, she could say, I might be the 100% perfect girl for you, but you're not the 100% boy for me. It could happen. And if I found myself in that situation, I'd probably go to pieces. I'd never recover from the shock. I'm thirty-two, and that's what growing older is all about.
We pass in front of a flower shop. A small, warm air mass touches my skin. The asphalt is damp, and I catch the scent of roses. I can't bring myself to speak to her. She wears a white sweater, and in her right hand she holds a crisp white envelope lacking only a stamp. So: She's written somebody a letter, maybe spent the whole night writing, to judge from the sleepy look in her eyes. The envelope could contain every secret she's ever had.
I take a few more strides and turn: She's lost in the crowd.
Now, of course, I know exactly what I should have said to her. It would have been a long speech, though, far too long for me to have delivered it properly. The ideas I come up with are never very practical.
Oh, well. It would have started "Once upon a time" and ended "A sad story, don't you think?"
Once upon a time, there lived a boy and a girl. The boy was eighteen and the girl sixteen. He was not unusually handsome, and she was not especially beautiful. They were just an ordinary lonely boy and an ordinary lonely girl, like all the others. But they believed with their whole hearts that somewhere in the world there lived the 100% perfect boy and the 100% perfect girl for them. Yes, they believed in a miracle. And that miracle actually happened.
One day the two came upon each other on the corner of a street.
"This is amazing," he said. "I've been looking for you all my life. You may not believe this, but you're the 100% perfect girl for me."
"And you," she said to him, "are the 100% perfect boy for me, exactly as I'd pictured you in every detail. It's like a dream."
They sat on a park bench, held hands, and told each other their stories hour after hour. They were not lonely anymore. They had found and been found by their 100% perfect other. What a wonderful thing it is to find and be found by your 100% perfect other. It's a miracle, a cosmic miracle.
As they sat and talked, however, a tiny, tiny sliver of doubt took root in their hearts: Was it really all right for one's dreams to come true so easily?
And so, when there came a momentary lull in their conversation, the boy said to the girl, "Let's test ourselves - just once. If we really are each other's 100% perfect lovers, then sometime, somewhere, we will meet again without fail. And when that happens, and we know that we are the 100% perfect ones, we'll marry then and there. What do you think?"
"Yes," she said, "that is exactly what we should do."
And so they parted, she to the east, and he to the west.
The test they had agreed upon, however, was utterly unnecessary. They should never have undertaken it, because they really and truly were each other's 100% perfect lovers, and it was a miracle that they had ever met. But it was impossible for them to know this, young as they were. The cold, indifferent waves of fate proceeded to toss them unmercifully.
One winter, both the boy and the girl came down with the season's terrible inluenza, and after drifting for weeks between life and death they lost all memory of their earlier years. When they awoke, their heads were as empty as the young D. H. Lawrence's piggy bank.
They were two bright, determined young people, however, and through their unremitting efforts they were able to acquire once again the knowledge and feeling that qualified them to return as full-fledged members of society. Heaven be praised, they became truly upstanding citizens who knew how to transfer from one subway line to another, who were fully capable of sending a special-delivery letter at the post office. Indeed, they even experienced love again, sometimes as much as 75% or even 85% love.
Time passed with shocking swiftness, and soon the boy was thirty-two, the girl thirty.
One beautiful April morning, in search of a cup of coffee to start the day, the boy was walking from west to east, while the girl, intending to send a special-delivery letter, was walking from east to west, but along the same narrow street in the Harajuku neighborhood of Tokyo. They passed each other in the very center of the street. The faintest gleam of their lost memories glimmered for the briefest moment in their hearts. Each felt a rumbling in their chest. And they knew:
She is the 100% perfect girl for me.
He is the 100% perfect boy for me.
But the glow of their memories was far too weak, and their thoughts no longer had the clarity of fouteen years earlier. Without a word, they passed each other, disappearing into the crowd. Forever.
A sad story, don't you think?
Yes, that's it, that is what I should have said to her.
Tuesday, May 4, 2010
my sip of inspiration today
Модата е новият фашизъм
Лора Симеонова, В-к "Стандарт Нюз", 29/04/2010
Париж. Събота, 24 април. Култовият площад "Сен Жермен дьо Пре" - арт сърцето на френската столица. На Борис Виан, Жан-Пол Сартр, Джеймс Джойс и Дюк Елингтън нямаше да им хареса лъскавият ресторант La Societe. Холивудската звезда Даян Крюгер обаче е на друго мнение - и се наслаждава на шампанското си на съседната маса.
Вече е почти 8 вечерта. Два часа чакане, два коктейла "Космо" и поне 5 цигари пред La Societe. Да, непослушното дете на френската литература определено закъснява. "Уупс, успах се... :)) Още ли сте там?" - пише в невинния SMS. Точно в 20 ч, най-сетне, Фредерек Бегбеде връхлита в ресторанта. Рошав, набързо намъкнал костюм и откровено сънен. "Сори, пих до 7 сутринта. После на обяд обърнах и бутилка вино с приятел. Откъртил съм... Страшно съм мързелив, обожавам да спя!", оправдава се "момчето, което не иска да порасне". За наказание умопомрачителната мулатка му носи само кола - със страшно много лед.
Фредерик Бегбеде наистина е мързелив - и благодарение на това можеш да направиш интервю с него именно на "Сен Жермен дьo Пре". "Мразя да пиша имейли, елате в Париж!" - като ще е ексклузивно интервю, поне да е на живо.
След седмица Бегбеде ще пие кола не в La Societe, а на пъпа на София. Каца в петък, на 30 април. Причината - ще връчва наградите на първите призьори в конкурса за журналисти M-tel Media Masters. Забавно му е, че пак ще идва в България - нищо, че не си спомня и минутка от визитата си през 2004-та. Най-много го вълнува дали в София е слънчево и ще види ли "готини млади хора". Интересно му е, че в петък вечерта, на церемонията, ще говори по темата, която го вълнува най-много - новата утопия. Или на човешки език - как ни подлудява информационният хаос, осъдена ли е на смърт литературата и ще възкръсне ли Оруел от гроба.
Странно, но факт - вечният остроумен плейбой е остарял. Вместо мацки Бегбеде разхожда 10-годишната си дъщеря в Люксембургската градина. Предпочита да пише за детството си вместо за нощните си похождения. Признава си, че е готов да порасне и да бъде щастлив. И че на 44 години мисията му е да убеди по-младите от него: "Да мислиш е cool!"
Фредерик Бегбеде наистина е мързелив - и благодарение на това можеш да направиш интервю с него именно на "Сен Жермен дьo Пре". "Мразя да пиша имейли, елате в Париж!" - като ще е ексклузивно интервю, поне да е на живо.
След седмица Бегбеде ще пие кола не в La Societe, а на пъпа на София. Каца в петък, на 30 април. Причината - ще връчва наградите на първите призьори в конкурса за журналисти M-tel Media Masters. Забавно му е, че пак ще идва в България - нищо, че не си спомня и минутка от визитата си през 2004-та. Най-много го вълнува дали в София е слънчево и ще види ли "готини млади хора". Интересно му е, че в петък вечерта, на церемонията, ще говори по темата, която го вълнува най-много - новата утопия. Или на човешки език - как ни подлудява информационният хаос, осъдена ли е на смърт литературата и ще възкръсне ли Оруел от гроба.
Странно, но факт - вечният остроумен плейбой е остарял. Вместо мацки Бегбеде разхожда 10-годишната си дъщеря в Люксембургската градина. Предпочита да пише за детството си вместо за нощните си похождения. Признава си, че е готов да порасне и да бъде щастлив. И че на 44 години мисията му е да убеди по-младите от него: "Да мислиш е cool!"
- Г-н Бегбеде, враг или приятел са ни технологиите?
- И приятел, и враг. Адски са практични. Пусни само една думичка в Google и за секунда ще те залеят тонове информация. На пръв поглед модерни технологии ни правят по-умни - с тях работим повече и по-лесно. Но дали е така? Във виртуалния свят има много капани. Даже в Google - там всяка втора статия е или тотално грешна, или пълна с глупости.
- "Виртуален" ли е Фредерик Бегбеде?
- Май не. Вземам най-доброто от технологиите. Но най-хубавият момент от деня ми е, когато изключа GSM-a. Тогава започва истинският живот. Свободен съм. Затова искам да кажа на младите хора - истината е навън, на улицата. Там започва реалният живот. Разкарайте се от монитора!
- Да, но технологиите хипнотизират...
- Блъскам си главата с един въпрос: "Какво е това ново поколение? Кои са те?". Имам 10-годишна дъщеря. Честно казано, плаша се от нейната зависимост от телефона, телевизията и компютъра. Но всички от новото поколение са такива.
- Раждат се "виртуални" или ги възпитаваме грешно?
- Има ли значение?! По-страшното е в какво ще се превърнат. Няма как да не сме виновни - ние създадохме тези нови хора, неспособни да се концентрират върху каквото и да било за повече от пет минути. Знаете за болестта на XXI век - хиперактивността. Днес всички деца са такива. И може би и технологиите са виновни.
- Какво ще е бъдещето на подобен свят?
- Е, в XXI век просто няма да има място за Марсел Пруст. Все пак той е написал 3000 страници на тема "Защо мама не ме целуна за лека нощ, когато бях дете". Съдбата му ще сподели и Достоевски - твърде много страници! Те просто са обречени. Но аз си мисля, че е страшно тъжно, задето вече няма място за Марсел Пруст. Чел съм го. Когато бях на 21, жертвах три седмици от ваканцията си в Югозападна Франция за Пруст. В началото ми беше адски трудно и досадно. Мислех си: "Този защо така подробно ми обяснява за миналото си и спомените си?!". Но после се запалих и започнах да го разбирам. Гласът на този стар и странен човек, умрял толкова отдавна, започна да звучи в главата ми. Стана ми приятел. От шантав непознат се превърна в част от мен. И с Пруст осъзнах как животът може да е едновременно и труден, и тъжен, и красив. Мисля си, че затова обичам книгите. Когато четеш, всъщност пишеш свой собствен роман. Ставаш режисьор на филм, който се разиграва в главата ти. И, ако това изчезне, ние ще се превърнем в шепа глупаци. Тълпа, която не си задава никакви въпроси. Роботи варвари, които си падат по насилието.
- Възможно ли е? Свят без книги и изкуство?
- Да, изкуство има и във виртуалния свят. Музиканти - като Мика например, изгряват точно в интернет. "Писателите" с блогове са милиони. Но в такъв шумен свят изкуството вирее трудно. За да мислиш, за да твориш, ти трябват тишина и време. Затваряш се в стаята си и се питаш: "Защо?". Отговорите няма да дойдат, докато цъкаш по клавиатурата или щракаш дистанционното.
- Щом няма място за Марсел Пруст, има ли за Фредерик Бегбеде?
- Надявам се, има. Все пак аз пиша кратки изречения. Работата ми в рекламата ме е научила да прелъстявам, разсмивам и разплаквам хората само с няколко фрази. Слава Богу, съм и по-мързелив от Пруст. Не се притеснявам дали ще ме четат. А дали това ново, виртуално поколение ще ме разбере. Защото искам много простичко да им обясня защо е толкова важно да четеш книги.
- Имат ли сили писателите за революция днес? И власт да променят света?
- Революцията вече започна. По-скоро ние, писателите, трябва да устоим. Няма време и смисъл да вдигаме бунтове. Нека си признаем - ние сме в глуха защита. Трябва да оцелеем. Мисията ни е да повтаряме - не бързайте! Не бъдете тъпанари! Спрете телевизора! Излезте навън! Изпийте две големи! Запишете 2 изречения в дневника си - вместо да се изливате в блога си. Имаме само един живот. И най-важното е да разберем какво правим тук. Това е смисълът - да разбереш кой си и защо си тук. Няма да стане, докато си във Фейсбук - адски извратено място! Хората качват снимките си, разказват и майчиното си мляко, докладват какво правят във всяка минута - "Сега съм в тоалетната!", после "Бъркам си в носа!". Това си е абсолютен нарцисизъм! Имах Фейсбук точно два месеца. Срещнах там само луди, болни и лъжци. Скарах се с гаджето си, защото получавах безумни имейли от всякакви побъркани жени. Пълна лудост! Не е човешко. Предпочитам истинските хора и реалния живот. Мисля си, че губим толкова време в интернет, защото сме ексхибиционисти.
- Добре, но вие сте ексхибиционист и в книгите си? Къде е разликата?
- Стилът прави разликата. Образите, музиката, посланията, които влагаш в една книга, са много по-различни от това да остроумничиш в Twitter. По-дълбоко е просто. В литературата има маниер, памет, цивилизация. Само в езика се крият едни 2000 години история. Когато пишеш, всъщност вадиш есенцията от всички книги, които си изчел досега. Храниш с тях ръката си. Ставаш писател, защото си прочел много книги, които са ти подарили красиви емоции. И твоята собствена е пропита с почитта ти към миналото и всички писатели преди теб. В интернет няма спомени. Миналото там не съществува. Мрежата е домът на настоящето.
- А какво "храни ръката" ви днес?
- До вчера бях на почивка с дъщеря си - за седмица в Биариц. Днес тя ме вдъхновява. Клое е най-голямата ми муза. Дори е героиня в последния ми роман - Un roman francais. Ти също имаш дъщеря и знаеш - те са смисълът на живота. С Клое се свързани всичките ми цели. Искам да не е толкова глупава, колкото съм бил аз. Ще ми се да й помогна да бъде по-добър човек от мен. Да, определено сега ми се пише за нея.
- Значи Марк Мороние, вечният плейбой, се е превърнал в примерен баща?
- Е, да. Звучи страшно! В Русия например, където имам много фенове, изпаднаха в шок след излизането на Un roman francais. Питаха се: "Къде изчезнаха нощните клубове, проститутките и дрогата?! Тоя защо ни разказва за това как ходи на плажа с дъщеря си?!". Искат си стария Бегбеде. Но аз съм в нов етап на живота си. Превърнах се в скучен, възрастен мъж.
- Искате да избягате от клишето?
- Не съм готов да се откажа напълно от ролята на "циничния романтик". От време на време влизам в нея. Обожавам да чета и колегите си - като Брет Ийстън Елис, които пишат за дрога, мацки, купони, нощни клубове, музика. И това е част от нашия свят. Пък и не съм готов да се откажа от удоволствията на капитализма. Все пак 20 години съм писал именно за това. Критикувал съм този начин на живот отвътре. Да, ето, сега имам юбилей. Дами и господа, празнувайте 20-ата годишнина на Фредерик Бегбеде в литературата! Признавам си, че повечето ми книги са посветени на лудия начин на живот, на прелъстяването, цинизма. Но последният ми роман е различен. Вътре говоря за миналото си, детството, за родителите, развода им, за раждането на детето ми... Такъв е новият Бегбеде.
- Пука ли ви дали ще се хареса "новият Бегбеде"?
- Е, пука ми. Важно е дали хората харесват книгите ми. Но пък обичам и промените. А и ми писна да ме наричат вечният party animal. Да, обичам да излизам. И снощи купонясвах до 7 сутринта. Но сега, когато съм навън нощем, предпочитам просто да си говоря с хората. Искам да ги опозная, да им задавам въпроси. Най-важният, разбира се, е: "Щастливи ли сте?".
- А вие щастлив ли сте?
- Да кажем, че се старая да съм щастлив. Преди бях адски зает да съм нещастен. Мислех си, че е жизненоважно за писането ми. Но сега открих, че щастието и изкуството не си пречат. Че можеш да пишеш за него - без да си безкрайно отегчителен. Преди си мислех, че щастието е ужасно скучно. Но сега знам - да прекарваш всеки ден с детето си е много по-забавно, отколкото да шмъркаш кока в тоалетната. Може би звучи захаросано и нелепо от моята уста, но е истина. И за щастието и красотата можеш да пишеш хубави книги. И аз се пробвам. Опитвам се да се преродя.
- Кой е най-големият ви страх?
- Самотата. Изолацията. Неразбирането. Всички се раждаме, осъдени на самота. Но напоследък ми се струва, че някой просто иска да ни затвори в стая с един-единствен монитор. Самотата е новата утопия. Лъжат ни, че вселената е затворена в компютъра ни. И не ни трябва нищо повече.
- Кой? Кой е Биг Брадър сега?
- Стив Джобс? Сигурно е той! Не знам дали го прави нарочно. Днес Стив Джобс е като Мойсей на планината Синай - стиска новите десет Божи заповеди и не знае какво да ги прави. Истината е, че може и да си много мил и интелигентен човек. И с уж добри намерения да създадеш оръжие, което да разруши света. А може и да си въобразявам. Сигурно съм старомоден, даже малко глупав. Но не мога да си представя, че след 10 години вече няма да има книжарници, музикални магазини или кина. Че хората ще гушкат монитори по улиците. Кой знае, може да стане като в "1984"?! Книгите да се преследват като дрога. И Министерството на истината да идва да ги гори. Засега такава полиция няма - поне официално. Но пък всички вярват, че да четеш е тъпо. Живеем в нова ера - на модния фашизъм. Ако Адолф Хитлер се беше родил днес, щеше да изглежда като Даян Крюгер, която седи на съседната маса. Съвсем скоро топмоделите ще излязат и ще кажат: "Ей, хора, хайде да изгорим всички книги! Не е готино да четеш!". И всички ще отвърнат: "Супер! Нека се отървем от тези ненужни боклуци, които само събират прах!". Да, това е най-големият ми страх.
Subscribe to:
Posts (Atom)
