time

Сряда? Неделя? Понеделник, вторник, петък, някакъв ден от някаква седмица от някакъв месец, години, дни, часове, минути... Безвремие. Някакъв край.

author: ilina

focus on the SOUND

i like it

words

И ако мълча
то не е защото
думите

a deep black nothing

Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
на нощите, прекарани без сън.

от Атанас Далчев

collide/collapse

for a fleeting ten seconds of time

We held hands just once. She was leading me somewhere and grabbed my hand as if to say, This way--hurry up. Our hands were clasped together ten seconds at most, but to me it felt more like thirty minutes. When she let go of my hand, I was suddenly lost. It was all very natural, the way she took my hand, but I knew she'd been dying to do so.

The feel of her hand has never left me. It was different from any other hand I'd ever held, different from any touch I've ever known. It was merely the small, warm hand of a twelve-year-old girl, yet those five fingers and that palm were like a display case crammed full of everything I wanted to know--and everything I had to know. By taking my hand, she showed me what these things were. That within the real world, a place like this existed. In the space of those ten seconds I became a tiny bird, fluttering into the air, the wind rushing by. From high in the sky I could see a scene far away. It was so far off I couldn't make it out clearly, yet something was there, and I knew that someday I would travel to that place. This revelation made me catch my breath and made my chest tremble.

I returned home, and sitting at my desk, I gazed for a long time at the fingers Shimamoto had clasped. I was ecstatic that she'd held my hand. Her gentle touch warmed my heart for days. At the same time it confused me, made me perplexed, even sad in a way. How could I possibly come to terms with that warmth?


South of the Border, West of the Sun (1998)/ Haruki Murakami

that is what you are

_______________________________

Ти си. това си. Ти си. Това.
Празнееща, черна, празна причина.
_______________________________

Wozzeck и Чугра - "Бергология"

no sound but the wind

haiku time

a man, just one -
also a fly, just one -
in the huge drawing room.

slowly

nuit blanche

Nuit Blanche from Spy Films on Vimeo.

inisignificance

you see yourself converting
the rolling ball back into a simple dot
______________________________

if quiet, the reward
you won't be measured anymore

haiku time

beneath the ice
the waterfall
still falling

elektro all stars

in this stupor

all depends on

hack your brain the legal way

The Ganzfeld effect (from German “total field”) is a phenomenon of visual perception caused by staring at an undifferentiated and uniform field of color. The effect is described as the loss of vision as the brain cuts off the unchanging signal from the eyes. The result is "seeing black", i.e. apparent blindness.

In the 1930's, research by psychologist Wolfgang Metzger established that when people gazed into a featureless field of vision they consistently hallucinated and their electroencephalograms changed.

The Ganzfeld effect has been reported since ancient times. The adepts of Pythagoras retreated to pitch black caves to receive wisdom through their visions, known as the prisoner's cinemas. Miners trapped by accidents in mines frequently reported hallucinations, visions and seeing ghosts when they were in the pitch dark for days. Arctic explorers seeing nothing but featureless landscape of white snow for a long time also reported hallucinations and an altered state of mind.

The Ganzfeld effect is the result of the brain amplifying neutral noise in order to look for the missing visual signals. The noise is interpreted in the higher visual cortex, and gives rise to hallucinations. This is similar to dream production because of the brain's state of sensory deprivaton during sleep.

You can experience an altered state of mind and hallucination without drugs by simply depriving your body of sensory input. Wearing a sleeping mask or sitting in a dark room puts the brain to sleep. The brain needs to stay awake and with minimal sensory input to induce hallucination. Looking at a featureless white field with no cues for depth, shape or distance keeps the brain alert and looking for information. When no information is present, the brain start amplifying the senses, until the neural noise is confused as real sensory information. Dreams are produced in a similar manner.

running back into the time

just Ina

Ина Григорова - завръщане в себе си
От Стефан Иванов, 16 октомври 2008, Капитал Light

Ървин Уелш я нарече богиня и тя е наистина култова. Тя е безспорният женски автор от най-добрите години на списание "Егоист". Тя е една от първите водещи на телевизия ММ.Водила е и предаването 1002 нощи по Канал 1 (103 предавания). Тя е автор на текстове на поп хитове на Стенли, Ирина Флорин и "Антибиотика". Точно преди 10 години излезе "100-те часа на денонощието", втората й стихосбирка. Като Ина Григорова обаче няма втора.

Как се озова в Америка?
Поканиха ме нa eдна от известните им писателски програми, Вонегът им е бил патрон. Подадох си документите, одобриха ме и в края на тези четири месеца имах още месец виза и отидох в Ню Йорк. Там срещнах един мъж, с който прекарахме невероятен месец заедно, без въобще да знам кой е. Много вътрешно ни дойде и на двамата. Зa един месец ми направи невероятно пътешествие - Калифорния, планините, морето, Лас Вегас, як филм. После си заминах в София и той не можеше да го понесе. Обаждаше ми се и накрая дойде до Гърция да ме види, защото не исках в края на зимата да идва тук, каквито сме през март, озверели от свръхдоза сол и недостиг на витамини. В Англия и Холандия се видяхме два-три пъти. После ми купи билет, отидох да го видя за един фестивал в Невада, където се събират 50 хиляди човека да тренират за второто пришествие в пустинята. Стана лудница и така повече не се прибрах. Аз появяването на мъжа си го бях нарисувала с невидимите боички.

А за романа, просто ми се правеше нещо трудно, пишеше ми се нещо дълго, но непрекъснато изпадах в самоповтаряне след всичките тези години в "Егоист". Единственият начин да напиша нещо дълго беше да е нещо, което не съм овладяла като форма, да обуя ботушите наопаки. И какво по-странно от това да смениш самия език. Та когато и мъжът се появи, то беше като по поръчка, "я, пробвай тая реплика, о, ставаш, вземам те във филма".

Кога започна да го пишеш този роман?
През цялото време в "Егоист" си водех списък с идеи, то всеки, естествено, си има заключено чекмедже в бюрото. Ама много се натрупаха към края. Освен това като малка четях доста руска фантастика. Баща ми имаше едни книги,всеки месец излизаха, на руски, a и на български каквото е излизало, Станислав Лем, всичките ги четях, и Любен Дилов.

Сегашната книга, която пиша, беше отначало в сегашно време, за човек от България, който отива в Америка и се почва състезание с изтичащата виза. Изследване на Америка през очите на българка и един вид приключение да си намериш не точно пространството, ами филма, както се казва - къде работи декорът, къде ти е ниско небето и къде са ти къси на лъжата краката. Абе, почна като разширена статия за моите приключения там и бавно се превърна във фантастика.

Упражнението с тази част, която е в сегашно време, беше да не си щадя героинята, да не я пазя от тъпи ходове и ниски топки. Да я направя антигерой и да не се страхувам, че читателят ще ме съди мен по нея - да се махне тоя журналистически навик на откровеното, първото лице. "Това не си ти, отпусни се." Дойде ми малко като изненада колко е трудно да направиш героинята си по-тъпа от себе си, без да е маниерно.

И така - запалих се по фрактали и особено по множеството на Манделброт - и постепенно втора нишка се появи в романа. Аз обичам на няколко нива да се води разговорът, да има повече смисли, да прозират различни форми и организации. Години прекарах да измислям и обзавеждам този бъдещ свят, май стана по-далечен, отколкото е прието във фантастиката. Голямо забавление беше. Минах през толкова финансови системи, езици и взаимоотношения. Уж пиша книга, а и направо си разигравах коня, изписала бях стотици страници описания, схеми и проекти, но стана много яко, ще видиш.

Третата нишка - миналото. Имам любим гръцки мит, за Орфей и Евридика. Винаги съм се чудела той, пичът, наистина ли е толкова тъп, че да се обърне. To това е якото, митовете са замислени като временни явления, патерици на съзнанието, докато истината еволюира. Та, с Орфей можеш да си го извъртиш това по всякакви начини. И че тя е искала да останe в Хадес и го е примамила да се обърне, и какво ли не. И това са трите пласта в книгата, минало, настояще и бъдеще.

Какво свързва тези три нишки?
Ще видиш. Якo е. Не ми се говори за нещо, което не съм завършила, а и може да се промени. Още повече че аз, когато опиша нещо добре, и ми се струва, че няма смисъл да го правя. Един вид начертан път, за какво да го извървявам. Хубаво е според мен да си опази човек тайнството от себе си. Не случайно психотерапията работи - ти, ако знаеш кошмарът как ти дърпа конците, и спира да те е страх. A и много е трудно да напишеш книга, която знаеш как свършва. Ако знам нещо как свършва, не мога никога да го започна.

Иначе нишката e в тези геометрии на отношенията, малко като кармична фантастика, как се допълват съдбите и пътищата в различни времеви пластове, как имащият на едно ниво е даващ на другото и свидетел на третото. Все още не съм направила напълно сплитането, а вече се изумявам как нещата се връзват. Сега, като редактирам, просто сякаш скачам от кон на кон, правя пируети и само свирвам от време на време, за да са в един и същ ритъм.

Ще издадеш ли книгата в България?
Естествено, когато излезе на английски, моментално ще я преведа.

Пишеш ли на български?
Не виждаш ли, че аз не мога да ти говоря на български. Не че не ми е интересно - просто не говоря и не мисля на български в момента, но това при мен бързо се променя. Ако се върна и поживея тук три месеца, пак ще пропиша на български, даже по-яко отпреди. Силно ми влияе средата. В момента българският е складиран в кашоните, трябва да окача снимките в апартамента на ума си, да извадя чашите и всичко ще тръгне. А той е супер прекрасен език. Каквито нюанси можем да различим, каква фина настройка на израза, това никъде го няма. Английският е като джобно ножче, по-бърз и удобен понякога, там можеш за нула време да сгънеш съществително в глагол и да скатаеш много отношения в малко срички. Но ако говорим за палитра на намеренията и дали правиш нещо на уж или само да пробваш, или насила, или без да се щадиш, или отвъд най-смелите очаквания, или в състезание с някого - това са неща, които на български се казват с по една представка и когато почнем да ги разместваме, от обичайното става яка поезия. А езикът определя съзнанието, така че такива сме майстори на сърдечния разбор, бавна работа е да се преведе такъв наслоен български. Но и английският си има сладости, той мен ме гори отдавна, "конят цвили под палатите да го обяздя". Яко става, то ще се чуе.

Какво четеш през последните няколко години?
Чета много научна фантастика, за да видя какво е измислено, светове, дали съществува, дали го има като морско ниво - да, това го знаем, не е нужно да измисляш дума за него. Последно четох Brazyl на Йън Макдоналд.

И в нея има три истории - минало, настояще, бъдеще, аз главно затова я четох.

Почва яко и са изпипани и вълшебни първите глави, наистина има нещо в началото, но по-нататък изветря, въобще не е литература, а занаят някакъв.

От фантастите на английски Самюъл Дилейни примерно пише наистина литература. Dhalgren е нещо прекрасно, лунатично, дърпат те едни странни посоки, ама не ти се бяга много. Освен това от жените, Урсула Ле Гуин и най-вече "Лявата ръка на мрака", как бавно почва и аха да се откажеш, но накрая колко си ги пазиш последните странички, четеш по двайсет на ден, да не свърши. Голям рев накрая му ударих, много яка жена Урсула.

Но ако фокусът не е върху машините, май се казва спекулативна литература, не точно фантастика. Cloud Atlas на Дейвид Мичъл много ми хареса. Добре изпипано, браво. The Аlgebraist на Йън Бенкс беше. Напоследък всъщност имам страх от дочитане, cигурно защото не си виждам края на моята и затова.

---

Кои все още са ти важните писатели?
Гибсън, "Невромантик", невероятна, до днес обичам да препрочитам. То сигурно е тъпо така все да ти цитират първата книга най-яка, ама да е жив и здрав. Вонегът, Хенри Милър, Буковски, Хемингуей са си завинаги, "Фиеста" ми е може би една от любимите книги. Проведох си и малък собствен университет по квантова физика междувременно. За мен квантовата физика е най-после науката на чудесата, нещата не са такива, каквито са, и всичките там принцип на неопределеността, множествените светове, това е най-после доказателството, че всичко се решава в главата ни, че нямаме оправдание да не ни е вълшебно. Теория на съзнанието ми е много интересна. Терънс Маккена, този извънземен с неговото неземно носово гласче, по едно време бях пристрастена.

Наскоро открих един човек - Джулиън Джейнс, книгата се казва The Origin of Consciousness in the Breakdown of the Bicameral Mind, теорията му е, че в зараждането на цивилизацията човекът e имал два центъра на съзнанието, ляв и десен, те още са толкова различни и ръководят различни функции. Според него най-ранните цивилизации са построени по команди на боговете - без самосъзнание - малко както днес човек кара кола или свири на пиано, всички хора са били малко нещо шизофреници и са им се включвали звукови халюцинации, заповеди от боговете на подсъзнанието, което така или иначе знае по-добре, но понякога превърта, един вид, "тук напали огън, тук построй крепост, тук избий племето с късите брадви, че май първи са се сетили". Той вади яки примери от "Илиада" и как там няма думи за мисловни процеси или за памет и т.н., всичко се извършва по заповед на боговете и едни такива телесни бури се разразяват, когато има гняв, омраза или страх, описани с органи в тялото, не с чувства. Той много хубаво го обяснява, аз сега само ще го изложа. Яко трещи този човек. Мозъкът е пластично нещо, мислите ни непрекъснато играят монополи в него и е важно кои мисли къде са си построили хотел и кои квадратчета ползваш най-много.

Имаш ли си блог?
Не, защото съм неорганизирана и защото това, което ще ми отнеме да влагам в него, ще бъде ежедневната ми доза дисциплина, за да си допиша главата от романа за деня. Не съм мислила докъде ще доведе цивилизацията този феномен, но ме забавлява, някои хора са много добри да кажат накратко и директно това, което имат предвид. Аз съм по-бавно развиваща се, обичам дълго да си мисля, да си поправям изказа. Обичам да премахна няколко пласта, читателят да прескача локви, да строи мостове, да опъва платна на платноходката на въображението си и да не е толкова ясно. По-добра съм в по-бавните неща, но се забавлявам, като чета хора, които умеят и другото.

Как живееш в Америка, освен че пишеш?
Фантастично се чувствам. Мъжът ми е известен музикант и пътуваме много, вече съм била във всичките петдесет щата, като имай предвид, че средният американец е бил в два-три до пет най-много. През фестивалния сезон сме всеки уикенд сред море от нахилени хора, които си разливат бира в сандалите. Но аз си имам пещера на колела там, щото аз съм малко странна, обичам да мога да се скрия и никой да не ми говори и да мога да гледам в една точка, докато ми се изясни някое правило или докато избистря как точките от Манделброт прескачат от четна в нечетна ротация, кой параметър трябва да размърдаш, за да стане и как това се връзва с машината на времето в собствената ми глава. А и аз не пия, така че пиещите весели хора ми идват в повече понякога.

Иначе къщата ми е в каньон, където Скалистите планини се срещат с прерията. Там е "Дивото зове". Мечки ми обръщат кофите с боклук, осветявам ги с фенер на метър от мен, но те си ядат, въобще не се притесняват, а при най-малък допир до стъкло и бягат като зайчета. Но наредбата да ги плашим и да не ги храним е разлепена навсякъде, това е за да не станат нагли. Знаеш каква тежка задача е да изплашиш проскубано мече, дето не знаеш майка му жива ли е, то дали ще оцелее. Така се калява американският дух, с тия наредби. Има и диви пуми наоколо, не можеш да пускаш котката навън през нощта, че ги хрускат като меки пуканки, пощата цялата е в котешки некролози, а мъжът ми наскоро едва не стъпи на гърмяща змия и се върна разтреперан. Абе, лудница, а скункс ни живее под бараката за инструменти и като мине, все си си мисля, че някой е запалил трева, от тая най-силната sour diesel й викат тук, тя точно на скункс мирише. Колко странно нещо е асоциацията, повечето хора там я мразят миризмата на това животно, но ако си пушач, като мине животинката и такъв се умиляваш.

Мислиш ли да се върнеш тук?
Не знам, засега не го предвиждам. Иска ми се догодина да дойда за повече време и да открия къде са базовите лагери, да чуя мислите и разговорите нa България. Сега, като съм тук, искам да отида на морето, палатки, огньове, да намеря някакви интересни събирания, хора и места. Винаги са ме привличали тези кръгчета, в които се коват лафове, измисля се език или просто живота го живеят сякаш не е нещо за омръзване. Все едно току-що са я населили тази планета и още им е интересно как водата тече нагоре и бута цветовете да се отворят. Изследователи на забързаното дишане, мореплаватели с вътрешно горене, това искам да направя, ще обикалям стари и нови места, плажове край Созопол, села в Родопите, да гледам старите и младите хора. Абе, липсват ми разнообразието и многото смисли и измерения, които ги има тук. В Америка почти всичко е такова, каквото го виждаш. Скъсват се от работа там и още в училище ги учат как да са щастливи, обаче ми липсват няколко пласта вътрешна борба.

Филмите и музиката винаги са били част от живота ти. Какво гледаш и слушаш?
"Блейд рънър", "Матрицата" естествено си е вечна, "Градът на изгубените деца" открих наскоро. Всичко с Леонардо ди Каприо, той е достоен гражданин на света, всичко с Ед Нортън, на Райън Гослинг много се кефя, канадец, който играе, като да ти стане неудобно, че си му нахлул в живота, супер лек и естествен. На Атанас Атанасов ми напомня, как обичах да ходя и да го гледам как се колебае, нищо не му беше гарантирано, даже Шекспир. По-известният филм за илюзионистите, "Престиж", те нали два излязоха едновременно, та той ме изкефи, и по-неизвестният нов филм за Капоти, Infamous, невероятен. Иван Иванов ми е любим от българските актьори, с очите и грапавия глас.

За музиката, Shpongle - Tales of the Inexpresable, Juno Reactor - Shango, Infinity Project - стар, ама актуален транс, също Chromeo, яки нови деца, иначе от диджеите можеш ли вече да ги преброиш. Има едно радио Groove Salad, бавна електроника, това ми е на главата по цял ден. И напоследък слушам тишина. И мъркането на огромен дванайсеткилограмов котарак с египетски грим и тигрови шарки. Абсолютен човек, събуждам се, а той надвесен над мен и ме гледа в очите, все едно цяла нощ е бдял над мен и ми е шепнал.

По-малко си падам по тези, която има думи и текстове, че ме разсейват като пиша.

Flaming Lips, макар че те имат текстове, Yoshimi, ако чуеш, пичът пее за момиче, което ще го спасява от роботите, и затова той я увещава да си пие витамините. Невероятни мелодии имат - поставям ги до "Флойд" и "Бийтълс".

И "Алилуя" на Джеф Бъкли, тя не е религиозна песен, но не и антирелигиозна, въпреки че е студена и счупена алилуя, все пак е алилуя, вик на благодарност. Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата. Ама наистина май ни е страх да не ни стане хубаво, че после трудно се отвиква. Ми няма да отвикваме, бе. Това ми е на мен решението.

Нещо, което не съм те питал?
Една ръждясала табела видях веднъж, яд ме е, че не я снимах, на телена ограда в планината, и една от думите беше изчегъртана и металът отдолу ръждясал. На тая табела пишеше Open Space е един от вариантите на стопанисване на държавна земя в Щатите, със свои закони. Та табелата се превежда нещо като: "Навлизане в отворена зона: преминаващият носи отговорност за ********* на правилата". Най-вероятно преди е пишело, че моя отговорност е да ПОЗНАВАМ правилата, но в моя филм винаги си го пускам да пише, че е моя отговорност да СЪЗДАВАМ тези правила.

Това искам да кажа: животът според мен е минаване през различни нива на една жива игра. На едно ниво наистина се борим, без даже да знаем какви са точно правилата. На следващото вече ги знаем и е по-лесно, но пак се кривим да ги спазваме. Със съзнателното играене в нас се развива един такъв орган на справедливост и общение и колкото повече го използваме, толкова повече заяква.

И когато този орган откърнее и почне яко да работи, той моментално ни изнася на някакво ново ниво - както на влечугите люспите са еволюирали в пера - и тогава вече играта оживява. И ти си отговорен да измисляш правилата, защото Вселената ти вярва и ти й вярваш и не се налага да се застраховаш с дребни манипулации. Отпускането в този кръговрат на доверие ти изключва не само правото, а и желанието да манипулираш Вселената за дребни услуги и собствена изгода. Просто няма нужда. Изведнъж ти си част от всичко друго и няма как да ги минеш, без да се минеш. "На върха има място само за всички." Просто играта е така измислена - това теоретици на игрите са го доказали отдавна - всички печелят повече, ако всеки помага на другите, а не ако се състезава. И почнем ли да правим всичко с идеята, че се включваме на вълната на обединеното съзнание, почват да ни се случват яки неща на ниво, на което преди дори не сме имали сетиво да им се зарадваме, толкова як става филмът. В това толкова съм се убедила, че няма нужда даже да го вярвам. Просто го знам. И то на всички ще става все по-ясно. Това е.

Фотограф: Цветелина Ангелова

Фотограф: Цветелина Ангелова