Sunday, May 23, 2010
Tuesday, May 18, 2010
Sunday, May 16, 2010
Thursday, May 13, 2010
hack your brain the legal way
The Ganzfeld effect (from German “total field”) is a phenomenon of visual perception caused by staring at an undifferentiated and uniform field of color. The effect is described as the loss of vision as the brain cuts off the unchanging signal from the eyes. The result is "seeing black", i.e. apparent blindness.
In the 1930's, research by psychologist Wolfgang Metzger established that when people gazed into a featureless field of vision they consistently hallucinated and their electroencephalograms changed.
The Ganzfeld effect has been reported since ancient times. The adepts of Pythagoras retreated to pitch black caves to receive wisdom through their visions, known as the prisoner's cinemas. Miners trapped by accidents in mines frequently reported hallucinations, visions and seeing ghosts when they were in the pitch dark for days. Arctic explorers seeing nothing but featureless landscape of white snow for a long time also reported hallucinations and an altered state of mind.
The Ganzfeld effect is the result of the brain amplifying neutral noise in order to look for the missing visual signals. The noise is interpreted in the higher visual cortex, and gives rise to hallucinations. This is similar to dream production because of the brain's state of sensory deprivaton during sleep.
You can experience an altered state of mind and hallucination without drugs by simply depriving your body of sensory input. Wearing a sleeping mask or sitting in a dark room puts the brain to sleep. The brain needs to stay awake and with minimal sensory input to induce hallucination. Looking at a featureless white field with no cues for depth, shape or distance keeps the brain alert and looking for information. When no information is present, the brain start amplifying the senses, until the neural noise is confused as real sensory information. Dreams are produced in a similar manner.
In the 1930's, research by psychologist Wolfgang Metzger established that when people gazed into a featureless field of vision they consistently hallucinated and their electroencephalograms changed.
The Ganzfeld effect has been reported since ancient times. The adepts of Pythagoras retreated to pitch black caves to receive wisdom through their visions, known as the prisoner's cinemas. Miners trapped by accidents in mines frequently reported hallucinations, visions and seeing ghosts when they were in the pitch dark for days. Arctic explorers seeing nothing but featureless landscape of white snow for a long time also reported hallucinations and an altered state of mind.
The Ganzfeld effect is the result of the brain amplifying neutral noise in order to look for the missing visual signals. The noise is interpreted in the higher visual cortex, and gives rise to hallucinations. This is similar to dream production because of the brain's state of sensory deprivaton during sleep.
You can experience an altered state of mind and hallucination without drugs by simply depriving your body of sensory input. Wearing a sleeping mask or sitting in a dark room puts the brain to sleep. The brain needs to stay awake and with minimal sensory input to induce hallucination. Looking at a featureless white field with no cues for depth, shape or distance keeps the brain alert and looking for information. When no information is present, the brain start amplifying the senses, until the neural noise is confused as real sensory information. Dreams are produced in a similar manner.
Wednesday, May 12, 2010
just Ina
Ина Григорова - завръщане в себе си
От Стефан Иванов, 16 октомври 2008, Капитал Light
От Стефан Иванов, 16 октомври 2008, Капитал Light
Ървин Уелш я нарече богиня и тя е наистина култова. Тя е безспорният женски автор от най-добрите години на списание "Егоист". Тя е една от първите водещи на телевизия ММ.Водила е и предаването 1002 нощи по Канал 1 (103 предавания). Тя е автор на текстове на поп хитове на Стенли, Ирина Флорин и "Антибиотика". Точно преди 10 години излезе "100-те часа на денонощието", втората й стихосбирка. Като Ина Григорова обаче няма втора.
Как се озова в Америка?
Поканиха ме нa eдна от известните им писателски програми, Вонегът им е бил патрон. Подадох си документите, одобриха ме и в края на тези четири месеца имах още месец виза и отидох в Ню Йорк. Там срещнах един мъж, с който прекарахме невероятен месец заедно, без въобще да знам кой е. Много вътрешно ни дойде и на двамата. Зa един месец ми направи невероятно пътешествие - Калифорния, планините, морето, Лас Вегас, як филм. После си заминах в София и той не можеше да го понесе. Обаждаше ми се и накрая дойде до Гърция да ме види, защото не исках в края на зимата да идва тук, каквито сме през март, озверели от свръхдоза сол и недостиг на витамини. В Англия и Холандия се видяхме два-три пъти. После ми купи билет, отидох да го видя за един фестивал в Невада, където се събират 50 хиляди човека да тренират за второто пришествие в пустинята. Стана лудница и така повече не се прибрах. Аз появяването на мъжа си го бях нарисувала с невидимите боички.
А за романа, просто ми се правеше нещо трудно, пишеше ми се нещо дълго, но непрекъснато изпадах в самоповтаряне след всичките тези години в "Егоист". Единственият начин да напиша нещо дълго беше да е нещо, което не съм овладяла като форма, да обуя ботушите наопаки. И какво по-странно от това да смениш самия език. Та когато и мъжът се появи, то беше като по поръчка, "я, пробвай тая реплика, о, ставаш, вземам те във филма".
Кога започна да го пишеш този роман?
През цялото време в "Егоист" си водех списък с идеи, то всеки, естествено, си има заключено чекмедже в бюрото. Ама много се натрупаха към края. Освен това като малка четях доста руска фантастика. Баща ми имаше едни книги,всеки месец излизаха, на руски, a и на български каквото е излизало, Станислав Лем, всичките ги четях, и Любен Дилов.
Сегашната книга, която пиша, беше отначало в сегашно време, за човек от България, който отива в Америка и се почва състезание с изтичащата виза. Изследване на Америка през очите на българка и един вид приключение да си намериш не точно пространството, ами филма, както се казва - къде работи декорът, къде ти е ниско небето и къде са ти къси на лъжата краката. Абе, почна като разширена статия за моите приключения там и бавно се превърна във фантастика.
Упражнението с тази част, която е в сегашно време, беше да не си щадя героинята, да не я пазя от тъпи ходове и ниски топки. Да я направя антигерой и да не се страхувам, че читателят ще ме съди мен по нея - да се махне тоя журналистически навик на откровеното, първото лице. "Това не си ти, отпусни се." Дойде ми малко като изненада колко е трудно да направиш героинята си по-тъпа от себе си, без да е маниерно.
И така - запалих се по фрактали и особено по множеството на Манделброт - и постепенно втора нишка се появи в романа. Аз обичам на няколко нива да се води разговорът, да има повече смисли, да прозират различни форми и организации. Години прекарах да измислям и обзавеждам този бъдещ свят, май стана по-далечен, отколкото е прието във фантастиката. Голямо забавление беше. Минах през толкова финансови системи, езици и взаимоотношения. Уж пиша книга, а и направо си разигравах коня, изписала бях стотици страници описания, схеми и проекти, но стана много яко, ще видиш.
Третата нишка - миналото. Имам любим гръцки мит, за Орфей и Евридика. Винаги съм се чудела той, пичът, наистина ли е толкова тъп, че да се обърне. To това е якото, митовете са замислени като временни явления, патерици на съзнанието, докато истината еволюира. Та, с Орфей можеш да си го извъртиш това по всякакви начини. И че тя е искала да останe в Хадес и го е примамила да се обърне, и какво ли не. И това са трите пласта в книгата, минало, настояще и бъдеще.
Какво свързва тези три нишки?
Ще видиш. Якo е. Не ми се говори за нещо, което не съм завършила, а и може да се промени. Още повече че аз, когато опиша нещо добре, и ми се струва, че няма смисъл да го правя. Един вид начертан път, за какво да го извървявам. Хубаво е според мен да си опази човек тайнството от себе си. Не случайно психотерапията работи - ти, ако знаеш кошмарът как ти дърпа конците, и спира да те е страх. A и много е трудно да напишеш книга, която знаеш как свършва. Ако знам нещо как свършва, не мога никога да го започна.
Иначе нишката e в тези геометрии на отношенията, малко като кармична фантастика, как се допълват съдбите и пътищата в различни времеви пластове, как имащият на едно ниво е даващ на другото и свидетел на третото. Все още не съм направила напълно сплитането, а вече се изумявам как нещата се връзват. Сега, като редактирам, просто сякаш скачам от кон на кон, правя пируети и само свирвам от време на време, за да са в един и същ ритъм.
Ще издадеш ли книгата в България?
Естествено, когато излезе на английски, моментално ще я преведа.
Пишеш ли на български?
Не виждаш ли, че аз не мога да ти говоря на български. Не че не ми е интересно - просто не говоря и не мисля на български в момента, но това при мен бързо се променя. Ако се върна и поживея тук три месеца, пак ще пропиша на български, даже по-яко отпреди. Силно ми влияе средата. В момента българският е складиран в кашоните, трябва да окача снимките в апартамента на ума си, да извадя чашите и всичко ще тръгне. А той е супер прекрасен език. Каквито нюанси можем да различим, каква фина настройка на израза, това никъде го няма. Английският е като джобно ножче, по-бърз и удобен понякога, там можеш за нула време да сгънеш съществително в глагол и да скатаеш много отношения в малко срички. Но ако говорим за палитра на намеренията и дали правиш нещо на уж или само да пробваш, или насила, или без да се щадиш, или отвъд най-смелите очаквания, или в състезание с някого - това са неща, които на български се казват с по една представка и когато почнем да ги разместваме, от обичайното става яка поезия. А езикът определя съзнанието, така че такива сме майстори на сърдечния разбор, бавна работа е да се преведе такъв наслоен български. Но и английският си има сладости, той мен ме гори отдавна, "конят цвили под палатите да го обяздя". Яко става, то ще се чуе.
Какво четеш през последните няколко години?
Чета много научна фантастика, за да видя какво е измислено, светове, дали съществува, дали го има като морско ниво - да, това го знаем, не е нужно да измисляш дума за него. Последно четох Brazyl на Йън Макдоналд.
И в нея има три истории - минало, настояще, бъдеще, аз главно затова я четох.
Почва яко и са изпипани и вълшебни първите глави, наистина има нещо в началото, но по-нататък изветря, въобще не е литература, а занаят някакъв.
От фантастите на английски Самюъл Дилейни примерно пише наистина литература. Dhalgren е нещо прекрасно, лунатично, дърпат те едни странни посоки, ама не ти се бяга много. Освен това от жените, Урсула Ле Гуин и най-вече "Лявата ръка на мрака", как бавно почва и аха да се откажеш, но накрая колко си ги пазиш последните странички, четеш по двайсет на ден, да не свърши. Голям рев накрая му ударих, много яка жена Урсула.
Но ако фокусът не е върху машините, май се казва спекулативна литература, не точно фантастика. Cloud Atlas на Дейвид Мичъл много ми хареса. Добре изпипано, браво. The Аlgebraist на Йън Бенкс беше. Напоследък всъщност имам страх от дочитане, cигурно защото не си виждам края на моята и затова.
Кои все още са ти важните писатели?
Гибсън, "Невромантик", невероятна, до днес обичам да препрочитам. То сигурно е тъпо така все да ти цитират първата книга най-яка, ама да е жив и здрав. Вонегът, Хенри Милър, Буковски, Хемингуей са си завинаги, "Фиеста" ми е може би една от любимите книги. Проведох си и малък собствен университет по квантова физика междувременно. За мен квантовата физика е най-после науката на чудесата, нещата не са такива, каквито са, и всичките там принцип на неопределеността, множествените светове, това е най-после доказателството, че всичко се решава в главата ни, че нямаме оправдание да не ни е вълшебно. Теория на съзнанието ми е много интересна. Терънс Маккена, този извънземен с неговото неземно носово гласче, по едно време бях пристрастена.
Наскоро открих един човек - Джулиън Джейнс, книгата се казва The Origin of Consciousness in the Breakdown of the Bicameral Mind, теорията му е, че в зараждането на цивилизацията човекът e имал два центъра на съзнанието, ляв и десен, те още са толкова различни и ръководят различни функции. Според него най-ранните цивилизации са построени по команди на боговете - без самосъзнание - малко както днес човек кара кола или свири на пиано, всички хора са били малко нещо шизофреници и са им се включвали звукови халюцинации, заповеди от боговете на подсъзнанието, което така или иначе знае по-добре, но понякога превърта, един вид, "тук напали огън, тук построй крепост, тук избий племето с късите брадви, че май първи са се сетили". Той вади яки примери от "Илиада" и как там няма думи за мисловни процеси или за памет и т.н., всичко се извършва по заповед на боговете и едни такива телесни бури се разразяват, когато има гняв, омраза или страх, описани с органи в тялото, не с чувства. Той много хубаво го обяснява, аз сега само ще го изложа. Яко трещи този човек. Мозъкът е пластично нещо, мислите ни непрекъснато играят монополи в него и е важно кои мисли къде са си построили хотел и кои квадратчета ползваш най-много.
Имаш ли си блог?
Не, защото съм неорганизирана и защото това, което ще ми отнеме да влагам в него, ще бъде ежедневната ми доза дисциплина, за да си допиша главата от романа за деня. Не съм мислила докъде ще доведе цивилизацията този феномен, но ме забавлява, някои хора са много добри да кажат накратко и директно това, което имат предвид. Аз съм по-бавно развиваща се, обичам дълго да си мисля, да си поправям изказа. Обичам да премахна няколко пласта, читателят да прескача локви, да строи мостове, да опъва платна на платноходката на въображението си и да не е толкова ясно. По-добра съм в по-бавните неща, но се забавлявам, като чета хора, които умеят и другото.
Как живееш в Америка, освен че пишеш?
Фантастично се чувствам. Мъжът ми е известен музикант и пътуваме много, вече съм била във всичките петдесет щата, като имай предвид, че средният американец е бил в два-три до пет най-много. През фестивалния сезон сме всеки уикенд сред море от нахилени хора, които си разливат бира в сандалите. Но аз си имам пещера на колела там, щото аз съм малко странна, обичам да мога да се скрия и никой да не ми говори и да мога да гледам в една точка, докато ми се изясни някое правило или докато избистря как точките от Манделброт прескачат от четна в нечетна ротация, кой параметър трябва да размърдаш, за да стане и как това се връзва с машината на времето в собствената ми глава. А и аз не пия, така че пиещите весели хора ми идват в повече понякога.
Иначе къщата ми е в каньон, където Скалистите планини се срещат с прерията. Там е "Дивото зове". Мечки ми обръщат кофите с боклук, осветявам ги с фенер на метър от мен, но те си ядат, въобще не се притесняват, а при най-малък допир до стъкло и бягат като зайчета. Но наредбата да ги плашим и да не ги храним е разлепена навсякъде, това е за да не станат нагли. Знаеш каква тежка задача е да изплашиш проскубано мече, дето не знаеш майка му жива ли е, то дали ще оцелее. Така се калява американският дух, с тия наредби. Има и диви пуми наоколо, не можеш да пускаш котката навън през нощта, че ги хрускат като меки пуканки, пощата цялата е в котешки некролози, а мъжът ми наскоро едва не стъпи на гърмяща змия и се върна разтреперан. Абе, лудница, а скункс ни живее под бараката за инструменти и като мине, все си си мисля, че някой е запалил трева, от тая най-силната sour diesel й викат тук, тя точно на скункс мирише. Колко странно нещо е асоциацията, повечето хора там я мразят миризмата на това животно, но ако си пушач, като мине животинката и такъв се умиляваш.
Мислиш ли да се върнеш тук?
Не знам, засега не го предвиждам. Иска ми се догодина да дойда за повече време и да открия къде са базовите лагери, да чуя мислите и разговорите нa България. Сега, като съм тук, искам да отида на морето, палатки, огньове, да намеря някакви интересни събирания, хора и места. Винаги са ме привличали тези кръгчета, в които се коват лафове, измисля се език или просто живота го живеят сякаш не е нещо за омръзване. Все едно току-що са я населили тази планета и още им е интересно как водата тече нагоре и бута цветовете да се отворят. Изследователи на забързаното дишане, мореплаватели с вътрешно горене, това искам да направя, ще обикалям стари и нови места, плажове край Созопол, села в Родопите, да гледам старите и младите хора. Абе, липсват ми разнообразието и многото смисли и измерения, които ги има тук. В Америка почти всичко е такова, каквото го виждаш. Скъсват се от работа там и още в училище ги учат как да са щастливи, обаче ми липсват няколко пласта вътрешна борба.
Филмите и музиката винаги са били част от живота ти. Какво гледаш и слушаш?
"Блейд рънър", "Матрицата" естествено си е вечна, "Градът на изгубените деца" открих наскоро. Всичко с Леонардо ди Каприо, той е достоен гражданин на света, всичко с Ед Нортън, на Райън Гослинг много се кефя, канадец, който играе, като да ти стане неудобно, че си му нахлул в живота, супер лек и естествен. На Атанас Атанасов ми напомня, как обичах да ходя и да го гледам как се колебае, нищо не му беше гарантирано, даже Шекспир. По-известният филм за илюзионистите, "Престиж", те нали два излязоха едновременно, та той ме изкефи, и по-неизвестният нов филм за Капоти, Infamous, невероятен. Иван Иванов ми е любим от българските актьори, с очите и грапавия глас.
За музиката, Shpongle - Tales of the Inexpresable, Juno Reactor - Shango, Infinity Project - стар, ама актуален транс, също Chromeo, яки нови деца, иначе от диджеите можеш ли вече да ги преброиш. Има едно радио Groove Salad, бавна електроника, това ми е на главата по цял ден. И напоследък слушам тишина. И мъркането на огромен дванайсеткилограмов котарак с египетски грим и тигрови шарки. Абсолютен човек, събуждам се, а той надвесен над мен и ме гледа в очите, все едно цяла нощ е бдял над мен и ми е шепнал.
По-малко си падам по тези, която има думи и текстове, че ме разсейват като пиша.
Flaming Lips, макар че те имат текстове, Yoshimi, ако чуеш, пичът пее за момиче, което ще го спасява от роботите, и затова той я увещава да си пие витамините. Невероятни мелодии имат - поставям ги до "Флойд" и "Бийтълс".
И "Алилуя" на Джеф Бъкли, тя не е религиозна песен, но не и антирелигиозна, въпреки че е студена и счупена алилуя, все пак е алилуя, вик на благодарност. Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата. Ама наистина май ни е страх да не ни стане хубаво, че после трудно се отвиква. Ми няма да отвикваме, бе. Това ми е на мен решението.
Нещо, което не съм те питал?
Една ръждясала табела видях веднъж, яд ме е, че не я снимах, на телена ограда в планината, и една от думите беше изчегъртана и металът отдолу ръждясал. На тая табела пишеше Open Space е един от вариантите на стопанисване на държавна земя в Щатите, със свои закони. Та табелата се превежда нещо като: "Навлизане в отворена зона: преминаващият носи отговорност за ********* на правилата". Най-вероятно преди е пишело, че моя отговорност е да ПОЗНАВАМ правилата, но в моя филм винаги си го пускам да пише, че е моя отговорност да СЪЗДАВАМ тези правила.
Това искам да кажа: животът според мен е минаване през различни нива на една жива игра. На едно ниво наистина се борим, без даже да знаем какви са точно правилата. На следващото вече ги знаем и е по-лесно, но пак се кривим да ги спазваме. Със съзнателното играене в нас се развива един такъв орган на справедливост и общение и колкото повече го използваме, толкова повече заяква.
И когато този орган откърнее и почне яко да работи, той моментално ни изнася на някакво ново ниво - както на влечугите люспите са еволюирали в пера - и тогава вече играта оживява. И ти си отговорен да измисляш правилата, защото Вселената ти вярва и ти й вярваш и не се налага да се застраховаш с дребни манипулации. Отпускането в този кръговрат на доверие ти изключва не само правото, а и желанието да манипулираш Вселената за дребни услуги и собствена изгода. Просто няма нужда. Изведнъж ти си част от всичко друго и няма как да ги минеш, без да се минеш. "На върха има място само за всички." Просто играта е така измислена - това теоретици на игрите са го доказали отдавна - всички печелят повече, ако всеки помага на другите, а не ако се състезава. И почнем ли да правим всичко с идеята, че се включваме на вълната на обединеното съзнание, почват да ни се случват яки неща на ниво, на което преди дори не сме имали сетиво да им се зарадваме, толкова як става филмът. В това толкова съм се убедила, че няма нужда даже да го вярвам. Просто го знам. И то на всички ще става все по-ясно. Това е.
Гибсън, "Невромантик", невероятна, до днес обичам да препрочитам. То сигурно е тъпо така все да ти цитират първата книга най-яка, ама да е жив и здрав. Вонегът, Хенри Милър, Буковски, Хемингуей са си завинаги, "Фиеста" ми е може би една от любимите книги. Проведох си и малък собствен университет по квантова физика междувременно. За мен квантовата физика е най-после науката на чудесата, нещата не са такива, каквито са, и всичките там принцип на неопределеността, множествените светове, това е най-после доказателството, че всичко се решава в главата ни, че нямаме оправдание да не ни е вълшебно. Теория на съзнанието ми е много интересна. Терънс Маккена, този извънземен с неговото неземно носово гласче, по едно време бях пристрастена.
Наскоро открих един човек - Джулиън Джейнс, книгата се казва The Origin of Consciousness in the Breakdown of the Bicameral Mind, теорията му е, че в зараждането на цивилизацията човекът e имал два центъра на съзнанието, ляв и десен, те още са толкова различни и ръководят различни функции. Според него най-ранните цивилизации са построени по команди на боговете - без самосъзнание - малко както днес човек кара кола или свири на пиано, всички хора са били малко нещо шизофреници и са им се включвали звукови халюцинации, заповеди от боговете на подсъзнанието, което така или иначе знае по-добре, но понякога превърта, един вид, "тук напали огън, тук построй крепост, тук избий племето с късите брадви, че май първи са се сетили". Той вади яки примери от "Илиада" и как там няма думи за мисловни процеси или за памет и т.н., всичко се извършва по заповед на боговете и едни такива телесни бури се разразяват, когато има гняв, омраза или страх, описани с органи в тялото, не с чувства. Той много хубаво го обяснява, аз сега само ще го изложа. Яко трещи този човек. Мозъкът е пластично нещо, мислите ни непрекъснато играят монополи в него и е важно кои мисли къде са си построили хотел и кои квадратчета ползваш най-много.
Имаш ли си блог?
Не, защото съм неорганизирана и защото това, което ще ми отнеме да влагам в него, ще бъде ежедневната ми доза дисциплина, за да си допиша главата от романа за деня. Не съм мислила докъде ще доведе цивилизацията този феномен, но ме забавлява, някои хора са много добри да кажат накратко и директно това, което имат предвид. Аз съм по-бавно развиваща се, обичам дълго да си мисля, да си поправям изказа. Обичам да премахна няколко пласта, читателят да прескача локви, да строи мостове, да опъва платна на платноходката на въображението си и да не е толкова ясно. По-добра съм в по-бавните неща, но се забавлявам, като чета хора, които умеят и другото.
Как живееш в Америка, освен че пишеш?
Фантастично се чувствам. Мъжът ми е известен музикант и пътуваме много, вече съм била във всичките петдесет щата, като имай предвид, че средният американец е бил в два-три до пет най-много. През фестивалния сезон сме всеки уикенд сред море от нахилени хора, които си разливат бира в сандалите. Но аз си имам пещера на колела там, щото аз съм малко странна, обичам да мога да се скрия и никой да не ми говори и да мога да гледам в една точка, докато ми се изясни някое правило или докато избистря как точките от Манделброт прескачат от четна в нечетна ротация, кой параметър трябва да размърдаш, за да стане и как това се връзва с машината на времето в собствената ми глава. А и аз не пия, така че пиещите весели хора ми идват в повече понякога.
Иначе къщата ми е в каньон, където Скалистите планини се срещат с прерията. Там е "Дивото зове". Мечки ми обръщат кофите с боклук, осветявам ги с фенер на метър от мен, но те си ядат, въобще не се притесняват, а при най-малък допир до стъкло и бягат като зайчета. Но наредбата да ги плашим и да не ги храним е разлепена навсякъде, това е за да не станат нагли. Знаеш каква тежка задача е да изплашиш проскубано мече, дето не знаеш майка му жива ли е, то дали ще оцелее. Така се калява американският дух, с тия наредби. Има и диви пуми наоколо, не можеш да пускаш котката навън през нощта, че ги хрускат като меки пуканки, пощата цялата е в котешки некролози, а мъжът ми наскоро едва не стъпи на гърмяща змия и се върна разтреперан. Абе, лудница, а скункс ни живее под бараката за инструменти и като мине, все си си мисля, че някой е запалил трева, от тая най-силната sour diesel й викат тук, тя точно на скункс мирише. Колко странно нещо е асоциацията, повечето хора там я мразят миризмата на това животно, но ако си пушач, като мине животинката и такъв се умиляваш.
Мислиш ли да се върнеш тук?
Не знам, засега не го предвиждам. Иска ми се догодина да дойда за повече време и да открия къде са базовите лагери, да чуя мислите и разговорите нa България. Сега, като съм тук, искам да отида на морето, палатки, огньове, да намеря някакви интересни събирания, хора и места. Винаги са ме привличали тези кръгчета, в които се коват лафове, измисля се език или просто живота го живеят сякаш не е нещо за омръзване. Все едно току-що са я населили тази планета и още им е интересно как водата тече нагоре и бута цветовете да се отворят. Изследователи на забързаното дишане, мореплаватели с вътрешно горене, това искам да направя, ще обикалям стари и нови места, плажове край Созопол, села в Родопите, да гледам старите и младите хора. Абе, липсват ми разнообразието и многото смисли и измерения, които ги има тук. В Америка почти всичко е такова, каквото го виждаш. Скъсват се от работа там и още в училище ги учат как да са щастливи, обаче ми липсват няколко пласта вътрешна борба.
Филмите и музиката винаги са били част от живота ти. Какво гледаш и слушаш?
"Блейд рънър", "Матрицата" естествено си е вечна, "Градът на изгубените деца" открих наскоро. Всичко с Леонардо ди Каприо, той е достоен гражданин на света, всичко с Ед Нортън, на Райън Гослинг много се кефя, канадец, който играе, като да ти стане неудобно, че си му нахлул в живота, супер лек и естествен. На Атанас Атанасов ми напомня, как обичах да ходя и да го гледам как се колебае, нищо не му беше гарантирано, даже Шекспир. По-известният филм за илюзионистите, "Престиж", те нали два излязоха едновременно, та той ме изкефи, и по-неизвестният нов филм за Капоти, Infamous, невероятен. Иван Иванов ми е любим от българските актьори, с очите и грапавия глас.
За музиката, Shpongle - Tales of the Inexpresable, Juno Reactor - Shango, Infinity Project - стар, ама актуален транс, също Chromeo, яки нови деца, иначе от диджеите можеш ли вече да ги преброиш. Има едно радио Groove Salad, бавна електроника, това ми е на главата по цял ден. И напоследък слушам тишина. И мъркането на огромен дванайсеткилограмов котарак с египетски грим и тигрови шарки. Абсолютен човек, събуждам се, а той надвесен над мен и ме гледа в очите, все едно цяла нощ е бдял над мен и ми е шепнал.
По-малко си падам по тези, която има думи и текстове, че ме разсейват като пиша.
Flaming Lips, макар че те имат текстове, Yoshimi, ако чуеш, пичът пее за момиче, което ще го спасява от роботите, и затова той я увещава да си пие витамините. Невероятни мелодии имат - поставям ги до "Флойд" и "Бийтълс".
И "Алилуя" на Джеф Бъкли, тя не е религиозна песен, но не и антирелигиозна, въпреки че е студена и счупена алилуя, все пак е алилуя, вик на благодарност. Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата. Ама наистина май ни е страх да не ни стане хубаво, че после трудно се отвиква. Ми няма да отвикваме, бе. Това ми е на мен решението.
Нещо, което не съм те питал?
Една ръждясала табела видях веднъж, яд ме е, че не я снимах, на телена ограда в планината, и една от думите беше изчегъртана и металът отдолу ръждясал. На тая табела пишеше
Това искам да кажа: животът според мен е минаване през различни нива на една жива игра. На едно ниво наистина се борим, без даже да знаем какви са точно правилата. На следващото вече ги знаем и е по-лесно, но пак се кривим да ги спазваме. Със съзнателното играене в нас се развива един такъв орган на справедливост и общение и колкото повече го използваме, толкова повече заяква.
И когато този орган откърнее и почне яко да работи, той моментално ни изнася на някакво ново ниво - както на влечугите люспите са еволюирали в пера - и тогава вече играта оживява. И ти си отговорен да измисляш правилата, защото Вселената ти вярва и ти й вярваш и не се налага да се застраховаш с дребни манипулации. Отпускането в този кръговрат на доверие ти изключва не само правото, а и желанието да манипулираш Вселената за дребни услуги и собствена изгода. Просто няма нужда. Изведнъж ти си част от всичко друго и няма как да ги минеш, без да се минеш. "На върха има място само за всички." Просто играта е така измислена - това теоретици на игрите са го доказали отдавна - всички печелят повече, ако всеки помага на другите, а не ако се състезава. И почнем ли да правим всичко с идеята, че се включваме на вълната на обединеното съзнание, почват да ни се случват яки неща на ниво, на което преди дори не сме имали сетиво да им се зарадваме, толкова як става филмът. В това толкова съм се убедила, че няма нужда даже да го вярвам. Просто го знам. И то на всички ще става все по-ясно. Това е.
Фотограф: Цветелина Ангелова
 |
| Фотограф: Цветелина Ангелова |
Monday, May 10, 2010
that's why
Странна е нуждата на човек да се изразява. Все едно хората, с които си говориш, без значение кой над теб, кой под теб, как е около теб - все едно те не са достатъчни!
Но отчасти е истина, че при всяко общуване човек показва само част от себе си, не презентира “цялото” а само това, което си мисли, че този към когото изпраща съобщение има нужда да получи.
Има нужда май се отнася повече до това, какво ние се нуждаем да предадем.
Затова и аз имам нужда да предавам някакви съобщение.
Но отчасти е истина, че при всяко общуване човек показва само част от себе си, не презентира “цялото” а само това, което си мисли, че този към когото изпраща съобщение има нужда да получи.
Има нужда май се отнася повече до това, какво ние се нуждаем да предадем.
Затова и аз имам нужда да предавам някакви съобщение.
author: tumblr
Sunday, May 9, 2010
*
________________________
Standing beside you,
I took an oath
To make your life simpler
By complicating mine and what I always thought
Would happen did:
I was lifted up in joy.
David Ignatow, 1914 - 1997
A New York Poet
________________________
Standing beside you,
I took an oath
To make your life simpler
By complicating mine and what I always thought
Would happen did:
I was lifted up in joy.
David Ignatow, 1914 - 1997
A New York Poet
________________________
Friday, May 7, 2010
ephemeral
Това ще остане от
мен:
кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи
и
сърцето ми в ръцете ти
"Американски тетрадки" П.Г.Кънев
мен:
кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи
и
сърцето ми в ръцете ти
"Американски тетрадки" П.Г.Кънев
Wednesday, May 5, 2010
the elephant never vanishes
On seeing the 100% perfect girl one beautiful April morning
By Haruki Murakami
One beautiful April morning, on a narrow side street in Tokyo's fashionable Harujuku neighborhood, I walked past the 100% perfect girl.
Tell you the truth, she's not that good-looking. She doesn't stand out in any way. Her clothes are nothing special. The back of her hair is still bent out of shape from sleep. She isn't young, either - must be near thirty, not even close to a "girl," properly speaking. But still, I know from fifty yards away: She's the 100% perfect girl for me. The moment I see her, there's a rumbling in my chest, and my mouth is as dry as a desert.
Maybe you have your own particular favorite type of girl - one with slim ankles, say, or big eyes, or graceful fingers, or you're drawn for no good reason to girls who take their time with every meal. I have my own preferences, of course. Sometimes in a restaurant I'll catch myself staring at the girl at the next table to mine because I like the shape of her nose.
But no one can insist that his 100% perfect girl correspond to some preconceived type. Much as I like noses, I can't recall the shape of hers - or even if she had one. All I can remember for sure is that she was no great beauty. It's weird.
"Yesterday on the street I passed the 100% girl," I tell someone.
"Yeah?" he says. "Good-looking?"
"Not really."
"Your favorite type, then?"
"I don't know. I can't seem to remember anything about her - the shape of her eyes or the size of her breasts."
"Strange."
"Yeah. Strange."
"So anyhow," he says, already bored, "what did you do? Talk to her? Follow her?"
"Nah. Just passed her on the street."
She's walking east to west, and I west to east. It's a really nice April morning.
Wish I could talk to her. Half an hour would be plenty: just ask her about herself, tell her about myself, and - what I'd really like to do - explain to her the complexities of fate that have led to our passing each other on a side street in Harajuku on a beautiful April morning in 1981. This was something sure to be crammed full of warm secrets, like an antique clock build when peace filled the world.
After talking, we'd have lunch somewhere, maybe see a Woody Allen movie, stop by a hotel bar for cocktails. With any kind of luck, we might end up in bed.
Potentiality knocks on the door of my heart.
Now the distance between us has narrowed to fifteen yards.
How can I approach her? What should I say?
"Good morning, miss. Do you think you could spare half an hour for a little conversation?"
Ridiculous. I'd sound like an insurance salesman.
"Pardon me, but would you happen to know if there is an all-night cleaners in the neighborhood?"
No, this is just as ridiculous. I'm not carrying any laundry, for one thing. Who's going to buy a line like that?
Maybe the simple truth would do. "Good morning. You are the 100% perfect girl for me."
No, she wouldn't believe it. Or even if she did, she might not want to talk to me. Sorry, she could say, I might be the 100% perfect girl for you, but you're not the 100% boy for me. It could happen. And if I found myself in that situation, I'd probably go to pieces. I'd never recover from the shock. I'm thirty-two, and that's what growing older is all about.
We pass in front of a flower shop. A small, warm air mass touches my skin. The asphalt is damp, and I catch the scent of roses. I can't bring myself to speak to her. She wears a white sweater, and in her right hand she holds a crisp white envelope lacking only a stamp. So: She's written somebody a letter, maybe spent the whole night writing, to judge from the sleepy look in her eyes. The envelope could contain every secret she's ever had.
I take a few more strides and turn: She's lost in the crowd.
Now, of course, I know exactly what I should have said to her. It would have been a long speech, though, far too long for me to have delivered it properly. The ideas I come up with are never very practical.
Oh, well. It would have started "Once upon a time" and ended "A sad story, don't you think?"
Once upon a time, there lived a boy and a girl. The boy was eighteen and the girl sixteen. He was not unusually handsome, and she was not especially beautiful. They were just an ordinary lonely boy and an ordinary lonely girl, like all the others. But they believed with their whole hearts that somewhere in the world there lived the 100% perfect boy and the 100% perfect girl for them. Yes, they believed in a miracle. And that miracle actually happened.
One day the two came upon each other on the corner of a street.
"This is amazing," he said. "I've been looking for you all my life. You may not believe this, but you're the 100% perfect girl for me."
"And you," she said to him, "are the 100% perfect boy for me, exactly as I'd pictured you in every detail. It's like a dream."
They sat on a park bench, held hands, and told each other their stories hour after hour. They were not lonely anymore. They had found and been found by their 100% perfect other. What a wonderful thing it is to find and be found by your 100% perfect other. It's a miracle, a cosmic miracle.
As they sat and talked, however, a tiny, tiny sliver of doubt took root in their hearts: Was it really all right for one's dreams to come true so easily?
And so, when there came a momentary lull in their conversation, the boy said to the girl, "Let's test ourselves - just once. If we really are each other's 100% perfect lovers, then sometime, somewhere, we will meet again without fail. And when that happens, and we know that we are the 100% perfect ones, we'll marry then and there. What do you think?"
"Yes," she said, "that is exactly what we should do."
And so they parted, she to the east, and he to the west.
The test they had agreed upon, however, was utterly unnecessary. They should never have undertaken it, because they really and truly were each other's 100% perfect lovers, and it was a miracle that they had ever met. But it was impossible for them to know this, young as they were. The cold, indifferent waves of fate proceeded to toss them unmercifully.
One winter, both the boy and the girl came down with the season's terrible inluenza, and after drifting for weeks between life and death they lost all memory of their earlier years. When they awoke, their heads were as empty as the young D. H. Lawrence's piggy bank.
They were two bright, determined young people, however, and through their unremitting efforts they were able to acquire once again the knowledge and feeling that qualified them to return as full-fledged members of society. Heaven be praised, they became truly upstanding citizens who knew how to transfer from one subway line to another, who were fully capable of sending a special-delivery letter at the post office. Indeed, they even experienced love again, sometimes as much as 75% or even 85% love.
Time passed with shocking swiftness, and soon the boy was thirty-two, the girl thirty.
One beautiful April morning, in search of a cup of coffee to start the day, the boy was walking from west to east, while the girl, intending to send a special-delivery letter, was walking from east to west, but along the same narrow street in the Harajuku neighborhood of Tokyo. They passed each other in the very center of the street. The faintest gleam of their lost memories glimmered for the briefest moment in their hearts. Each felt a rumbling in their chest. And they knew:
She is the 100% perfect girl for me.
He is the 100% perfect boy for me.
But the glow of their memories was far too weak, and their thoughts no longer had the clarity of fouteen years earlier. Without a word, they passed each other, disappearing into the crowd. Forever.
A sad story, don't you think?
Yes, that's it, that is what I should have said to her.
By Haruki Murakami
One beautiful April morning, on a narrow side street in Tokyo's fashionable Harujuku neighborhood, I walked past the 100% perfect girl.
Tell you the truth, she's not that good-looking. She doesn't stand out in any way. Her clothes are nothing special. The back of her hair is still bent out of shape from sleep. She isn't young, either - must be near thirty, not even close to a "girl," properly speaking. But still, I know from fifty yards away: She's the 100% perfect girl for me. The moment I see her, there's a rumbling in my chest, and my mouth is as dry as a desert.
Maybe you have your own particular favorite type of girl - one with slim ankles, say, or big eyes, or graceful fingers, or you're drawn for no good reason to girls who take their time with every meal. I have my own preferences, of course. Sometimes in a restaurant I'll catch myself staring at the girl at the next table to mine because I like the shape of her nose.
But no one can insist that his 100% perfect girl correspond to some preconceived type. Much as I like noses, I can't recall the shape of hers - or even if she had one. All I can remember for sure is that she was no great beauty. It's weird.
"Yesterday on the street I passed the 100% girl," I tell someone.
"Yeah?" he says. "Good-looking?"
"Not really."
"Your favorite type, then?"
"I don't know. I can't seem to remember anything about her - the shape of her eyes or the size of her breasts."
"Strange."
"Yeah. Strange."
"So anyhow," he says, already bored, "what did you do? Talk to her? Follow her?"
"Nah. Just passed her on the street."
She's walking east to west, and I west to east. It's a really nice April morning.
Wish I could talk to her. Half an hour would be plenty: just ask her about herself, tell her about myself, and - what I'd really like to do - explain to her the complexities of fate that have led to our passing each other on a side street in Harajuku on a beautiful April morning in 1981. This was something sure to be crammed full of warm secrets, like an antique clock build when peace filled the world.
After talking, we'd have lunch somewhere, maybe see a Woody Allen movie, stop by a hotel bar for cocktails. With any kind of luck, we might end up in bed.
Potentiality knocks on the door of my heart.
Now the distance between us has narrowed to fifteen yards.
How can I approach her? What should I say?
"Good morning, miss. Do you think you could spare half an hour for a little conversation?"
Ridiculous. I'd sound like an insurance salesman.
"Pardon me, but would you happen to know if there is an all-night cleaners in the neighborhood?"
No, this is just as ridiculous. I'm not carrying any laundry, for one thing. Who's going to buy a line like that?
Maybe the simple truth would do. "Good morning. You are the 100% perfect girl for me."
No, she wouldn't believe it. Or even if she did, she might not want to talk to me. Sorry, she could say, I might be the 100% perfect girl for you, but you're not the 100% boy for me. It could happen. And if I found myself in that situation, I'd probably go to pieces. I'd never recover from the shock. I'm thirty-two, and that's what growing older is all about.
We pass in front of a flower shop. A small, warm air mass touches my skin. The asphalt is damp, and I catch the scent of roses. I can't bring myself to speak to her. She wears a white sweater, and in her right hand she holds a crisp white envelope lacking only a stamp. So: She's written somebody a letter, maybe spent the whole night writing, to judge from the sleepy look in her eyes. The envelope could contain every secret she's ever had.
I take a few more strides and turn: She's lost in the crowd.
Now, of course, I know exactly what I should have said to her. It would have been a long speech, though, far too long for me to have delivered it properly. The ideas I come up with are never very practical.
Oh, well. It would have started "Once upon a time" and ended "A sad story, don't you think?"
Once upon a time, there lived a boy and a girl. The boy was eighteen and the girl sixteen. He was not unusually handsome, and she was not especially beautiful. They were just an ordinary lonely boy and an ordinary lonely girl, like all the others. But they believed with their whole hearts that somewhere in the world there lived the 100% perfect boy and the 100% perfect girl for them. Yes, they believed in a miracle. And that miracle actually happened.
One day the two came upon each other on the corner of a street.
"This is amazing," he said. "I've been looking for you all my life. You may not believe this, but you're the 100% perfect girl for me."
"And you," she said to him, "are the 100% perfect boy for me, exactly as I'd pictured you in every detail. It's like a dream."
They sat on a park bench, held hands, and told each other their stories hour after hour. They were not lonely anymore. They had found and been found by their 100% perfect other. What a wonderful thing it is to find and be found by your 100% perfect other. It's a miracle, a cosmic miracle.
As they sat and talked, however, a tiny, tiny sliver of doubt took root in their hearts: Was it really all right for one's dreams to come true so easily?
And so, when there came a momentary lull in their conversation, the boy said to the girl, "Let's test ourselves - just once. If we really are each other's 100% perfect lovers, then sometime, somewhere, we will meet again without fail. And when that happens, and we know that we are the 100% perfect ones, we'll marry then and there. What do you think?"
"Yes," she said, "that is exactly what we should do."
And so they parted, she to the east, and he to the west.
The test they had agreed upon, however, was utterly unnecessary. They should never have undertaken it, because they really and truly were each other's 100% perfect lovers, and it was a miracle that they had ever met. But it was impossible for them to know this, young as they were. The cold, indifferent waves of fate proceeded to toss them unmercifully.
One winter, both the boy and the girl came down with the season's terrible inluenza, and after drifting for weeks between life and death they lost all memory of their earlier years. When they awoke, their heads were as empty as the young D. H. Lawrence's piggy bank.
They were two bright, determined young people, however, and through their unremitting efforts they were able to acquire once again the knowledge and feeling that qualified them to return as full-fledged members of society. Heaven be praised, they became truly upstanding citizens who knew how to transfer from one subway line to another, who were fully capable of sending a special-delivery letter at the post office. Indeed, they even experienced love again, sometimes as much as 75% or even 85% love.
Time passed with shocking swiftness, and soon the boy was thirty-two, the girl thirty.
One beautiful April morning, in search of a cup of coffee to start the day, the boy was walking from west to east, while the girl, intending to send a special-delivery letter, was walking from east to west, but along the same narrow street in the Harajuku neighborhood of Tokyo. They passed each other in the very center of the street. The faintest gleam of their lost memories glimmered for the briefest moment in their hearts. Each felt a rumbling in their chest. And they knew:
She is the 100% perfect girl for me.
He is the 100% perfect boy for me.
But the glow of their memories was far too weak, and their thoughts no longer had the clarity of fouteen years earlier. Without a word, they passed each other, disappearing into the crowd. Forever.
A sad story, don't you think?
Yes, that's it, that is what I should have said to her.
Tuesday, May 4, 2010
my sip of inspiration today
Модата е новият фашизъм
Лора Симеонова, В-к "Стандарт Нюз", 29/04/2010
Париж. Събота, 24 април. Култовият площад "Сен Жермен дьо Пре" - арт сърцето на френската столица. На Борис Виан, Жан-Пол Сартр, Джеймс Джойс и Дюк Елингтън нямаше да им хареса лъскавият ресторант La Societe. Холивудската звезда Даян Крюгер обаче е на друго мнение - и се наслаждава на шампанското си на съседната маса.
Вече е почти 8 вечерта. Два часа чакане, два коктейла "Космо" и поне 5 цигари пред La Societe. Да, непослушното дете на френската литература определено закъснява. "Уупс, успах се... :)) Още ли сте там?" - пише в невинния SMS. Точно в 20 ч, най-сетне, Фредерек Бегбеде връхлита в ресторанта. Рошав, набързо намъкнал костюм и откровено сънен. "Сори, пих до 7 сутринта. После на обяд обърнах и бутилка вино с приятел. Откъртил съм... Страшно съм мързелив, обожавам да спя!", оправдава се "момчето, което не иска да порасне". За наказание умопомрачителната мулатка му носи само кола - със страшно много лед.
Фредерик Бегбеде наистина е мързелив - и благодарение на това можеш да направиш интервю с него именно на "Сен Жермен дьo Пре". "Мразя да пиша имейли, елате в Париж!" - като ще е ексклузивно интервю, поне да е на живо.
След седмица Бегбеде ще пие кола не в La Societe, а на пъпа на София. Каца в петък, на 30 април. Причината - ще връчва наградите на първите призьори в конкурса за журналисти M-tel Media Masters. Забавно му е, че пак ще идва в България - нищо, че не си спомня и минутка от визитата си през 2004-та. Най-много го вълнува дали в София е слънчево и ще види ли "готини млади хора". Интересно му е, че в петък вечерта, на церемонията, ще говори по темата, която го вълнува най-много - новата утопия. Или на човешки език - как ни подлудява информационният хаос, осъдена ли е на смърт литературата и ще възкръсне ли Оруел от гроба.
Странно, но факт - вечният остроумен плейбой е остарял. Вместо мацки Бегбеде разхожда 10-годишната си дъщеря в Люксембургската градина. Предпочита да пише за детството си вместо за нощните си похождения. Признава си, че е готов да порасне и да бъде щастлив. И че на 44 години мисията му е да убеди по-младите от него: "Да мислиш е cool!"
Фредерик Бегбеде наистина е мързелив - и благодарение на това можеш да направиш интервю с него именно на "Сен Жермен дьo Пре". "Мразя да пиша имейли, елате в Париж!" - като ще е ексклузивно интервю, поне да е на живо.
След седмица Бегбеде ще пие кола не в La Societe, а на пъпа на София. Каца в петък, на 30 април. Причината - ще връчва наградите на първите призьори в конкурса за журналисти M-tel Media Masters. Забавно му е, че пак ще идва в България - нищо, че не си спомня и минутка от визитата си през 2004-та. Най-много го вълнува дали в София е слънчево и ще види ли "готини млади хора". Интересно му е, че в петък вечерта, на церемонията, ще говори по темата, която го вълнува най-много - новата утопия. Или на човешки език - как ни подлудява информационният хаос, осъдена ли е на смърт литературата и ще възкръсне ли Оруел от гроба.
Странно, но факт - вечният остроумен плейбой е остарял. Вместо мацки Бегбеде разхожда 10-годишната си дъщеря в Люксембургската градина. Предпочита да пише за детството си вместо за нощните си похождения. Признава си, че е готов да порасне и да бъде щастлив. И че на 44 години мисията му е да убеди по-младите от него: "Да мислиш е cool!"
- Г-н Бегбеде, враг или приятел са ни технологиите?
- И приятел, и враг. Адски са практични. Пусни само една думичка в Google и за секунда ще те залеят тонове информация. На пръв поглед модерни технологии ни правят по-умни - с тях работим повече и по-лесно. Но дали е така? Във виртуалния свят има много капани. Даже в Google - там всяка втора статия е или тотално грешна, или пълна с глупости.
- "Виртуален" ли е Фредерик Бегбеде?
- Май не. Вземам най-доброто от технологиите. Но най-хубавият момент от деня ми е, когато изключа GSM-a. Тогава започва истинският живот. Свободен съм. Затова искам да кажа на младите хора - истината е навън, на улицата. Там започва реалният живот. Разкарайте се от монитора!
- Да, но технологиите хипнотизират...
- Блъскам си главата с един въпрос: "Какво е това ново поколение? Кои са те?". Имам 10-годишна дъщеря. Честно казано, плаша се от нейната зависимост от телефона, телевизията и компютъра. Но всички от новото поколение са такива.
- Раждат се "виртуални" или ги възпитаваме грешно?
- Има ли значение?! По-страшното е в какво ще се превърнат. Няма как да не сме виновни - ние създадохме тези нови хора, неспособни да се концентрират върху каквото и да било за повече от пет минути. Знаете за болестта на XXI век - хиперактивността. Днес всички деца са такива. И може би и технологиите са виновни.
- Какво ще е бъдещето на подобен свят?
- Е, в XXI век просто няма да има място за Марсел Пруст. Все пак той е написал 3000 страници на тема "Защо мама не ме целуна за лека нощ, когато бях дете". Съдбата му ще сподели и Достоевски - твърде много страници! Те просто са обречени. Но аз си мисля, че е страшно тъжно, задето вече няма място за Марсел Пруст. Чел съм го. Когато бях на 21, жертвах три седмици от ваканцията си в Югозападна Франция за Пруст. В началото ми беше адски трудно и досадно. Мислех си: "Този защо така подробно ми обяснява за миналото си и спомените си?!". Но после се запалих и започнах да го разбирам. Гласът на този стар и странен човек, умрял толкова отдавна, започна да звучи в главата ми. Стана ми приятел. От шантав непознат се превърна в част от мен. И с Пруст осъзнах как животът може да е едновременно и труден, и тъжен, и красив. Мисля си, че затова обичам книгите. Когато четеш, всъщност пишеш свой собствен роман. Ставаш режисьор на филм, който се разиграва в главата ти. И, ако това изчезне, ние ще се превърнем в шепа глупаци. Тълпа, която не си задава никакви въпроси. Роботи варвари, които си падат по насилието.
- Възможно ли е? Свят без книги и изкуство?
- Да, изкуство има и във виртуалния свят. Музиканти - като Мика например, изгряват точно в интернет. "Писателите" с блогове са милиони. Но в такъв шумен свят изкуството вирее трудно. За да мислиш, за да твориш, ти трябват тишина и време. Затваряш се в стаята си и се питаш: "Защо?". Отговорите няма да дойдат, докато цъкаш по клавиатурата или щракаш дистанционното.
- Щом няма място за Марсел Пруст, има ли за Фредерик Бегбеде?
- Надявам се, има. Все пак аз пиша кратки изречения. Работата ми в рекламата ме е научила да прелъстявам, разсмивам и разплаквам хората само с няколко фрази. Слава Богу, съм и по-мързелив от Пруст. Не се притеснявам дали ще ме четат. А дали това ново, виртуално поколение ще ме разбере. Защото искам много простичко да им обясня защо е толкова важно да четеш книги.
- Имат ли сили писателите за революция днес? И власт да променят света?
- Революцията вече започна. По-скоро ние, писателите, трябва да устоим. Няма време и смисъл да вдигаме бунтове. Нека си признаем - ние сме в глуха защита. Трябва да оцелеем. Мисията ни е да повтаряме - не бързайте! Не бъдете тъпанари! Спрете телевизора! Излезте навън! Изпийте две големи! Запишете 2 изречения в дневника си - вместо да се изливате в блога си. Имаме само един живот. И най-важното е да разберем какво правим тук. Това е смисълът - да разбереш кой си и защо си тук. Няма да стане, докато си във Фейсбук - адски извратено място! Хората качват снимките си, разказват и майчиното си мляко, докладват какво правят във всяка минута - "Сега съм в тоалетната!", после "Бъркам си в носа!". Това си е абсолютен нарцисизъм! Имах Фейсбук точно два месеца. Срещнах там само луди, болни и лъжци. Скарах се с гаджето си, защото получавах безумни имейли от всякакви побъркани жени. Пълна лудост! Не е човешко. Предпочитам истинските хора и реалния живот. Мисля си, че губим толкова време в интернет, защото сме ексхибиционисти.
- Добре, но вие сте ексхибиционист и в книгите си? Къде е разликата?
- Стилът прави разликата. Образите, музиката, посланията, които влагаш в една книга, са много по-различни от това да остроумничиш в Twitter. По-дълбоко е просто. В литературата има маниер, памет, цивилизация. Само в езика се крият едни 2000 години история. Когато пишеш, всъщност вадиш есенцията от всички книги, които си изчел досега. Храниш с тях ръката си. Ставаш писател, защото си прочел много книги, които са ти подарили красиви емоции. И твоята собствена е пропита с почитта ти към миналото и всички писатели преди теб. В интернет няма спомени. Миналото там не съществува. Мрежата е домът на настоящето.
- А какво "храни ръката" ви днес?
- До вчера бях на почивка с дъщеря си - за седмица в Биариц. Днес тя ме вдъхновява. Клое е най-голямата ми муза. Дори е героиня в последния ми роман - Un roman francais. Ти също имаш дъщеря и знаеш - те са смисълът на живота. С Клое се свързани всичките ми цели. Искам да не е толкова глупава, колкото съм бил аз. Ще ми се да й помогна да бъде по-добър човек от мен. Да, определено сега ми се пише за нея.
- Значи Марк Мороние, вечният плейбой, се е превърнал в примерен баща?
- Е, да. Звучи страшно! В Русия например, където имам много фенове, изпаднаха в шок след излизането на Un roman francais. Питаха се: "Къде изчезнаха нощните клубове, проститутките и дрогата?! Тоя защо ни разказва за това как ходи на плажа с дъщеря си?!". Искат си стария Бегбеде. Но аз съм в нов етап на живота си. Превърнах се в скучен, възрастен мъж.
- Искате да избягате от клишето?
- Не съм готов да се откажа напълно от ролята на "циничния романтик". От време на време влизам в нея. Обожавам да чета и колегите си - като Брет Ийстън Елис, които пишат за дрога, мацки, купони, нощни клубове, музика. И това е част от нашия свят. Пък и не съм готов да се откажа от удоволствията на капитализма. Все пак 20 години съм писал именно за това. Критикувал съм този начин на живот отвътре. Да, ето, сега имам юбилей. Дами и господа, празнувайте 20-ата годишнина на Фредерик Бегбеде в литературата! Признавам си, че повечето ми книги са посветени на лудия начин на живот, на прелъстяването, цинизма. Но последният ми роман е различен. Вътре говоря за миналото си, детството, за родителите, развода им, за раждането на детето ми... Такъв е новият Бегбеде.
- Пука ли ви дали ще се хареса "новият Бегбеде"?
- Е, пука ми. Важно е дали хората харесват книгите ми. Но пък обичам и промените. А и ми писна да ме наричат вечният party animal. Да, обичам да излизам. И снощи купонясвах до 7 сутринта. Но сега, когато съм навън нощем, предпочитам просто да си говоря с хората. Искам да ги опозная, да им задавам въпроси. Най-важният, разбира се, е: "Щастливи ли сте?".
- А вие щастлив ли сте?
- Да кажем, че се старая да съм щастлив. Преди бях адски зает да съм нещастен. Мислех си, че е жизненоважно за писането ми. Но сега открих, че щастието и изкуството не си пречат. Че можеш да пишеш за него - без да си безкрайно отегчителен. Преди си мислех, че щастието е ужасно скучно. Но сега знам - да прекарваш всеки ден с детето си е много по-забавно, отколкото да шмъркаш кока в тоалетната. Може би звучи захаросано и нелепо от моята уста, но е истина. И за щастието и красотата можеш да пишеш хубави книги. И аз се пробвам. Опитвам се да се преродя.
- Кой е най-големият ви страх?
- Самотата. Изолацията. Неразбирането. Всички се раждаме, осъдени на самота. Но напоследък ми се струва, че някой просто иска да ни затвори в стая с един-единствен монитор. Самотата е новата утопия. Лъжат ни, че вселената е затворена в компютъра ни. И не ни трябва нищо повече.
- Кой? Кой е Биг Брадър сега?
- Стив Джобс? Сигурно е той! Не знам дали го прави нарочно. Днес Стив Джобс е като Мойсей на планината Синай - стиска новите десет Божи заповеди и не знае какво да ги прави. Истината е, че може и да си много мил и интелигентен човек. И с уж добри намерения да създадеш оръжие, което да разруши света. А може и да си въобразявам. Сигурно съм старомоден, даже малко глупав. Но не мога да си представя, че след 10 години вече няма да има книжарници, музикални магазини или кина. Че хората ще гушкат монитори по улиците. Кой знае, може да стане като в "1984"?! Книгите да се преследват като дрога. И Министерството на истината да идва да ги гори. Засега такава полиция няма - поне официално. Но пък всички вярват, че да четеш е тъпо. Живеем в нова ера - на модния фашизъм. Ако Адолф Хитлер се беше родил днес, щеше да изглежда като Даян Крюгер, която седи на съседната маса. Съвсем скоро топмоделите ще излязат и ще кажат: "Ей, хора, хайде да изгорим всички книги! Не е готино да четеш!". И всички ще отвърнат: "Супер! Нека се отървем от тези ненужни боклуци, които само събират прах!". Да, това е най-големият ми страх.
Subscribe to:
Posts (Atom)
